На Румбата

 

Дойде ред на поредното ни уикендско приключение. Този път дестинацията ни беше Деветашката пещера.

Както винаги бях изчел всичко, което открих за нея и въпреки, че никой от десетчленната ни група не беше ходил там, тръгнахме с усещането, че отиваме на място, на което вече сме били.

Групата ни беше разпределена в два автомобила. В единият щяха да пътуват Наско, Пресиана, Жек, Спас и Таня, като тръгването им беше планувано за 18.00 ч., а в другият автомобил – аз, Румен, Весито, Коджи и Ицо. Ние потеглихме в 14.00 ч. по две причини. Първата, че щяхме да спрем във Велико Търново, от където щяхме да купим нови въжета и седалки, а втората, защото трябваше да пристигнем до мястото на бивакуване по светло, за да подготвим лагера, тъй като останалите ни другари щяха да са там по тъмно.

Тук трябва да поясня, че построяването на бивака не се свеждаше просто до разпъването на палатките, тентите, походните столове и маси, а до пренасянето на целия този инвентар до отсрещния бряг на река Осъм. За целта имахме надуваема лодка и въже. Въжето трябваше да опънем като парапет през реката, на който щеше да е привързана лодката.

Настъпвах колкото позволяваше дизеловият Опел комби, взет от мой колега, защото събира повече багаж от голфчето ми. Касетофона дънеше Мейдън и под звуците на агресивната музика ни се струваше, че направо пъплим.

Тъкмо минахме спускането след Омуртаг и на правата отсечка автомобилът тревожно се затресе. Спрях за да констатирам, че имаме спукана гума. Ха, честито! Дръпнах колата до отбивката и се заловихме да разтоварваме целия автомобил за да можем да извадим резервната гума. Багажа, който разтоварвахме, подреждахме до мантинелата на пътя. Когато приключихме тази дейност си дадохме сметка, защо минаващите автомобили намаляват ход и ни заглеждат – бяхме разпънали една доста отрупана, пъстра и колоритна сергия.

С дружни усилия сменихме гумата и започнахме да товарим багажа. В един момент обаче заприличахме не на тримата, а петимата глупаци. Гледахме перфектно наредения багаж и се почесвахме умно по главите, не можещи да си дадем отговор как преди това недобре подреден този багаж се събра, а сега, след като е подреден, не се побира в същия обем. Понатиснахме тук, понапънахме там и донатикахме останалите отвън торби. Седнахме отново в колата и продължихме към Велико Търново, но вече започнахме да се разделяме с надеждата да пристигнем по светло до мястото за бивакуване.

Влезли вече в третата ни столица лесно намерихме магазина за алпийска екипировка. Когато влязох вътре се озовах в пещерата на Аладин – какви ли не безценни съкровища имаше тук за туриста, алпиниста, катерача, пещерняка. На бърза ръка купихме 120 м въже, две седалки и един водещ самохват и отново се качихме в колата на път за Ловеч.

Защо ни бяха необходими въжетата – мислехме да направим рапел (спускане) от отворите, които се намираха отгоре на купола на пещерата, като предварителната ни информация беше, че височината е около 60 м. Това от една страна, а от друга не искахме да ползваме вече безкрайно старите и амортизирани въжета и за това купихме нови със спонсорството на Румбата, за което му дължим безкрайни благодарности.

Нощта ни застигна в Ловеч. Вече на пуснати фарове бях хванал пътя за гр. Левски, като внимавах да не изпусна отбивката за с. Деветаки. Пешеходния маршрут започва точно от тази отбивка и се движи по десния бряг на реката, следвайки плътно коритото й, като пещерата беше на 30 минути от разклона.

Освен това в Интернет четох, че някаква група така и не открила отбивката за вече несъществуващия мост, водещ право към входа на Деветашката пещера, който трябваше да е след разклона за с. Деветаки, в посока гр. Левски.

Целта ни беше точно този мост, където щяхме да прекараме багажа през реката, но вече на следващия ден, защото много бяхме укъснели.

Направих елементарна сметка, че щом по десния бряг се върви пеша 30 минути, то значи, че пещерата е на 2,5 км от разклона. Имайки предвид, че асфалтовият път се движи успоредно на реката, от другия й – левия бряг, засякох километража и действително след около 2,5 км видяхме закътаното в храсталака отклонение, което ако не се внимава наистина може да се подмине. На другия ден щяхме да видим и другия ориентир – комина на тухларната, но сега в спусналата се нощ видно бе само осветеното петно от фаровете на Опела.

Няколко метра пътя е асфалт след това преминава в макадан. Спуснах колата почти до моста и слязохме да огледаме къде може да направим лагера. Мястото не беше добро за лагеруване и след безрезултатен обзор на многобройните строителни отпадъци в района решихме да разпънем палатките край пътя, а на самия макадан сложихме походните маси и столове. Облякохме дебелите дрехи, седнахме и зачакахме останалите от групата. Нощта беше ясна, безлунна и студена.

Втория автомобил пристигна към 22 ч. Въпреки късния час вечерта едва сега започваше – от приготвянето на салатите и вечерята до наздравиците, разказите за веселите случки, смехът и шегите.

Студът затягаше обръчът си. Облякохме всички дрехи, които носехме, уплашени да не станем на скреж, както станаха доматите в салатата ни. Някои от нас се бяха навлекли така, че се виждаха само очите им.

Близо до нас в мрака се чуваше ромоленето на реката, а отвъд нея, закътана в дърветата, се спотайваше целта ни, забулена все още в неизвестност от липсата не на лични впечатления и преживявания, очертана само смътно във въображенията ни от чутото и прочетеното за нея.

Прибрахме на бърза ръка масата и се мушнахме в спалните чували за да изкараме една направо зимна нощ.

Сутринта, когато се събудих, не ми се излизаше от спалния чувал, нещо което рядко ми се случва. Слънцето още не беше изгряло, а покрай палатките ни пълзеше есенна мъгла, която допълнително прекара още няколко тръпки по гърба ми. Тревата беше покрита със слана, както и всичко, което не бяхме прибрали по колите или палатките.

Не се виждаше нито брега нито реката камо ли комина на тухларната, който трябваше да е някъде назад и на дясно от нас. Мъглата беше пленила зрението ми и полагаше неимоверни усилия да направи същото и със слухът ми. Тишината беше пронизваща. Не се чуваше нито ветрец, нито птичка, нито дори реката, на чиито ромон бяхме свидетели вечерта. Сякаш природата беше застинала в стоп кадър за да спечели още малко сън – сън, от който щеше да я разбуди слънцето. Но като че ли и то се излежаваше лениво някъде под хълма и не му се искаше да бърза с тази си задача, за това пък Спас с радост го отмени като започна наред да буди още не станалите.

Не ни оставаше нищо друго, освен да приготвим кафето, закуската и да изчакаме поне малко да се вдигне мъглата и сланата.

Закусихме и, понеже сърце юнашко не трае, веднага тръгнахме да дирим брод при разрушения мост. Спуснахме се до края на макадановия път и заоглеждахме мястото, където навремето е седяло съоръжението. Стръмно спускане и след това, до където можеше да се види, гъста ниска растителност покриваше земята. Пълзящи растения бяха обгърнали всеки храст и дърво. Ако не беше студа, спокойно пейзажът можеше да мине за екваториален с тази буйна растителност и поразсеялата се мъгла, приличаща на изпаренията в джунглите. Реката така и не се виждаше.

Оттук беше немислимо преминаването ни, освен, ако не разполагахме с мачетета, с чиято помощ да изсечем просека. Върнахме се двайсетина метра назад и хванахме по черното пътче, което е в ляво при връщането. Нагазихме в мократа трева и покрай дърветата излязохме на една поляна, по която смътно личаха пътечки водещи към мястото, където би трябвало да е реката. Тръгнахме по една от тях и след малко се озовахме на брега й. Нещо повече озовахме се до бетонните колони на втори разрушен мост. Но докато първия е бил предназначен за леки и товарни автомобили, то този приличаше на ЖП мост за което свидетелстваха и железните ферми, частично останали да съединяват колоните.

Реката отдолу на пръв поглед по нищо не отстъпваше на лятната Тунджа, но само на пръв. По-широк от очакването ми, Осъм бе довлякъл и старателно натрупал наноси около подпорите на моста. Съдейки по размерите на довлечените дънери, реката не биваше да се подценява при и след дъждове, както и през пролетта, въобще, ако е допустимо подценяването на която и да е река.

Знаейки че Деветашката пещера е ползвана за горивни складове от армията, вече бяхме убедени, че излезем ли от другата страна на брега, тръгвайки по пътчето от отсрещния край на моста, ще я открием лесно. Въпроса беше как да минем отсреща. От към левия си бряг, там където се намирахме, реката беше плитка, с дъно застлано от малки камъчета, но от средата нататък ставаше по-дълбока и бърза, защото основния й воден поток минаваше до десния й бряг.

Лодката ни вече беше надута. Аз и Спас влязохме в нея и загребахме. Без проблеми пресякохме реката и акостирахме на отсрещния бряг. Тук той беше стръмен и кален. Издрапахме по него и се озовахме до караулна къщичка. Проследихме с поглед пътечката, която минаваше покрай нея, и когато вдигнахме глави над храсталаците, където тя се губеше, видяхме сводестия вход на пещерата. Забързахме за там.

Минавайки под свода се озовахме под огромния купол на този мащабен природен градеж. Ако трябва с една дума да опиша първото си впечатление, то най-точната мисля е “величествено”. Едва вътре човек може да си даде сметка колко е огромна тази пещерна зала. И отново тук се сблъсках с несъвършенството на фотоапарата. Преди да тръгна бях разгледал много снимки на пещерата – кои по-хубави, кои по-лоши, но нито една не можа да внуши чувството на почитание и респект към това природно творение. Вървях с вперен поглед високо над мен и се чудех как съвършенството може да стигне до там, че и да остави отвори за да влезе достатъчно светлина, сякаш за да не пропуснем нещо важно от този градеж. Течащата през пещерата рекичка придаваше завършена приказност на гледката.

Въпреки, че човек влиза, чисто технически погледнато, в една каменна зала, парадоксално получава усещането за свободен дух, който изпълва душата му с еуфория и жажда за … полет.

Вървейки навътре подминахме една порутена къщичка, която най-вероятно е била обитавана от охраната на пещерата, по времето, когато е била военен склад. Човешкото присъствие си личеше на много места, но като че ли се губеше на фона на всичко останало. В дясно в скалата имаше ниши, от които се влизаше в ниски, тесни и тъмни галерии, които ни отвеждаха до огромни, но тъмни зали. Подминавайки и тези ниши вече се озовахме под най-високата част на купола. Голям елипсовиден отвор пропускаше светлината за да даде живот на треви, храстчета, та дори и на едно хилаво дръвче покрай рекичката. Още малко напред и вдясно, се издигаше висок насип. Изкачих се по каменните му стъпала до голяма и равна площадка, оградена с каменен зид, който й придаваше вид на укрепление. За да изглежда точно като защитно съоръжение допринасяше и входът към него – каменен сводест тунел преминаващ под зида. Точно тук са били част от огромните цистерни за гориво. Мястото беше закътано, на завет и … идеално за бивак. Още като го видях изключих всеки друг вариант за нощувка пред входа на пещерата.

В един момент се сетихме, че сме само двамата със Спас, а другарите ни чакаха от другата страна на реката. Върнахме се при лодката, която бяхме издърпали на един полегнал дънер, за да не я отнесе течението. Качихме се в нея и загребахме към отсрещния бряг.

Тук вече беше подготвено всичко да опънем въжения парапет. Хванахме края на въжето и тръгнахме отново към десния бряг на реката. Не без усиля успяхме да опънем и завържем въжето, което минаваше на половин метър над водата. Аз останах на този бряг и се захванах да изкопая стъпала на стръмният му и хлъзгав склон с помощта на един плосък и остър камък, а Спас се върна с лодката, за да започне да пренася багажа. Останалите членове на експедицията ни като работливи мравчици бяха събрали опаковали и пренесли до реката всичко което щеше да ни е необходимо, както за новия бивак, така и за спускането с въжетата.

Тъкмо приключих със стъпалата (които за несръчко като мен станаха доста удобни и стабилни) и Спас подкара първата партида от багажа. Натоварена лодката се плъзгаше бързо по водата. Лодкарят ни вече не гребеше, а само се придърпваше по въжения парапет. Така с не малко курсове пренесохме багажът и хората.

Със задружни усилия всичкият ни товар се озова на нароченото за нов лагер място вътре в пещерата.

Разпънахме палатките в полукръг, а вътре в него поставихме масите и столовете, защото времето беше напреднало и стомасите ни подсказваха, че е време за обяд.

След като се нахранихме се разделихме на две групи – едната се отправи да пуска въжетата за рапела от купола на пещерата, а другата се спусна да изследва недрата й.

Бях чел, че за да се проникне навътре в Деветашката пещера, е необходимо да се влезе с надуваема лодка, защото се преодолявали няколко езерца, а освен това другите препятствия, с които щяхме да се сблъскаме бяха прагове.

Уви още на първия се отказахме да продължим.

Отначало тръгнахме срещу течението на рекичката, която минаваше през голямата зала. В сгъстяващия се сумрак се озовахме в друга, но по-малка зала, в която също си личаха месата, на които са седели цистерните. Още малко на вътре се намираше дигата на рекичката, която я отклоняваше в страни от площадките на горивохранилището. След тази дига пещерата се разклоняваше. Със Спас продължихме по дясната галерия като нагазихме до глезените във водата.

Галерията беше широка и много висока. Образувания по нея не се виждаха, а ние вперили поглед напред във водата, се мъчехме да преценим дълбочината й. В един момент пуснахме лодката, която до този момент носихме на ръце и сядайки в нея загребахме срещу съвсем слабото течение. Лек десен завой и пред нас беше първия праг.

Под праг аз разбирам нещо значително по-малко от отвесната скала, която преграждаше пътя ни. Спряхме лодката до самата скала и с плахи стъпки търсещ удобни хватове по лигавата и хлъзгава повърхност се изкатерих по нея. Точно отгоре попаднах на клин, което беше знак, че точно тази е галерията водеща към вътрешността на пещерата. От другата страна на препятствието се чуваше клокоченето на реката, но на светлината на челника беше видно, че без въжена осигуровка беше немислимо преминаването. Точно за това беше забит и този клин тук.

Имайки само новите въжета, които купихме от Търново, се принудихме да се откажем от по нататъшно проникване, защото първо не искахме да освинваме тези въжета при положение, че имаме стари, които могат да свършат идеална работа за целта и второ нямахме необходимите облекла и осветление. На кратко тук бяхме като туристи, а не като пещерняци. Със съжаление обърнахме лодката за да се върнем, като гласно се заканихме следващия път да сме тук с всичката си налична спелеоложка екипировка.

Това, че не можахме да минем по тази галерия, не означава, че няма да разгледаме другата. Изкачвайки се по стръмен наклон се озовахме в началото й. Челниците ни и големия прожектор, който носехме осветиха стесняващата се галерия. И тук се наложи да нагазим ледената вода, която стигаше до коленете ни. Бавно и предпазливо напредвахме крачка по крачка, внимателно опипвайки дъното. Минавахме покрай чудновати форми изваяни от водата в скалата. Тихо и влажно тук се озовахме във вече истинския пещерен свят – такъв какъвто го бяхме виждали на други места.

Потъвайки във всяка една пещера, в която съм влизал, ме обгръща усещането за нещо свещено. Скрити от погледите на хората, дълбоко в недрата си, природата е съхранила малките си и големи съкровища, като дете стъклени топчета в стара кутия някъде в тъмното мазе. Прониквайки на такова място се чувствам като гост в храм, в който трябва да стъпвам тихо за да се помъча да усетя духът му, религията, пулсът му на живот.

Тук отдолу този пулс бие бавно, много бавно. Кап … кап … кап… и така стотици години и така хилядолетия капка след капка виждаш градежа на тази за никъде не бързаща система от вода, скала, варовик. Виждаш този сталактит, сталактон, сталакмит и си даваш сметка, че той е бил тук много, много преди теб и ще го има много, много и след теб и разбираш преходността на съществуването си. Докосвам плахо подобно образование с ясната мисъл, че докосвам динамиката на вечността и ми се иска да падна на колене и да помълча. Точно като във храм, за да отдам дължимото на това творение със всичката му красота, тайнственост и безкрайност.

И тази пещера си имаше своите красоти – скални паравани, драперии, малко водопадтче с приказен фриз до него, кротко висящи от тавана прилепчета, зародиши на сталактити, с искрящите водни капчици в края на фунийките им. Загасям осветлението и гледам и слушам. Мъча се да се превъплатя в пърхащия до мен прилеп и да видя картина, но от звуци. Уви, единственото, което възприемат несъвършените ми сетива, е пълен плътен черен мрак и … звукът от падащи капки – кап … кап … кап … ясно отекват сливанията на водните бисери с водата под тях. Навярно образуват концентрични кръгове. Звукът отеква кристално ясен отразен от стените на галерията. Ето този е нисък и плътен, защото капката навярно е паднала в дълбоката вода под нея, а този пък ясен, но няколко октави по-висок. Тази капка е навярно градивна частица на новия сталактон или тихата работничка, дала своя дан в изкопаването на кладенче в скалата.

Усещам миризмата на мократа скала. Хладния въздух докосва със студена ласка лицето ми. Тази ласка е израз на гостоприемство, но може да я усети само този, който е готов да приеме светът такъв какъвто е, без да се опитва да го променя и подчинява, а само да му се прекланя.

Звуците, отразени в стените, очертават формата на земната кухина и любопитството дали съм прав в преценката за формите ме карат да светна челника, но малко разочарован се връщам доста бързо в другия, нашия свят.

За да стигнем до дъното на галерията се наложи на два пъти да ползваме лодката. Разгледали вече не дългото разклонение се върнахме при лагера.

Понеже лодката е двуместна трябваше двама по двама да разглеждаме пещерата.

Второто ми влизане беше с Румбата. Сега след като знаех какво ни очаква вътре взех фотоапарата за да направя няколко снимки на малката галерия.

Когато приключихме разходката в царството на Хадес и с Румен, а след това и с Таня, излязох премръзнал и бързо се преоблякох със сухи дрехи. Категорично отказах на Коджи и Весито да ги заведа до дъното на малката галерия, защото наистина щях да се вкоченя окончателно. Изпихме по едно кафе и тръгнахме да излизаме от Деветашката пещера за да се изкачим над нея и да се присъединим към останалата група, която вече беше подкарала рапелите. Когато се качихме горе, по въжето се бяха омятали вече Жек, Наско и Спас. Коджи ги последва, а след него и аз се закачих, за да мога да се спусна преди слънцето да се е скрило, защото исках да направя няколко снимки от горе докато се спускам по въжето.

Вечерта наближаваше, за това прибрахме въжетата и екипировката и се прибрахме в лагера. Тук в пещерата нощта настъпи изведнъж. Запалихме петромакса и настолните светодиодни лампи и насядахме около масата. Отпивах от питието си и излегнат на походния стол слушах веселия смях на компанията. Гледах бягащите ни сенки по стените на пещерата и се мъчех да си представя какво ли е да живееш на такова място, как ли са се чувствали пещерните хора, успявали ли са да видят красотата около тях в трудния си живот, във вечна борба за оцеляване или само ние задоволените имаме привилегията да й се наслаждаваме. Ако е така би било много жалко, защото това ни поставя в позицията на другите, чуждите за тази система, което си е точно така, колкото и тъжно да е.

Тази вечер температурата беше значително по-висока дълбоко в утробата на земята. Чувствахме се комфортно и това което ми липсваше беше китарата на съпругата на Спас – Криси, която не можа да дойде с нас. Можех само да си представям как би звучала една хубава песен със съпровод на китара при наличието на тази акустика, но сега тя отразяваше само смеха и шегите ни до късно през нощта.

На следващата сутрин, когато се събудих, в лагера ни цареше покой нарушено само от ритмичното похъркване, идващо от някои палатки. Взех си тоалетните принадлежности и се отправих към рекичката за сутрешния си тоалет. Наплисках си лицето с ледената вода, идваща някъде дълбоко от недрата на земята и усетих освежаващото й въздействие. Периферното ми зрение прихвана някакво движение от към входа на пещерата. Обърнах се на там и видях, че вече влизаха първите посетители за деня.

Фанфарен сигнал, идващ от към лагера ни, даде край на съня за всички в тази пещера. Беше повече от ясно, че Спас се е събудил и надува тръбата – инструмент станал неизбежен наш спътник в последните ни приключения. Предната сутрин той обърна багажа да го търси но безуспешно. Тръбата беше надеждно скрита от онези, които познаваха навиците на ранобудника, но снощи залисани в приятната вечер, явно бяха забравили за нея и резултатът беше на лице. Извън пещерата и тази сутрин имаше гъста мъгла, която се мъчеше да се просмуче през входа и отворите на тавана на скалното образувание, но безуспешно. Хапнахме и без да бързаме си изпихме кафето. Фотоапаратът ми някак „случайно” успя да хване Пресито в завършващата фаза на сутрешния й тоалет. Сложила една голяма чанта в скута си, пълна с дамски джунджурии, тя старателно оправяше грима си. Прихнах да се смея, защото се сетих как предния ден  се чудехме от къде имаме толкова багаж, а един Бог знае какво още сме пренесли с лодката освен този мини козметичен магазин.

Изчакахме да понапече и отново нарамихме въжетата за да продължим с рапелите. Този път пуснахме две въжета. Първи се спусна Спас. След това аз и Коджи,закачени един за друг се спуснахме до средата, където изиграхме един импровизиран въздушен танц под купола на пещерата. Веднага, след като стъпихме долу, тръгнахме по пътеката за да се върнем при другите. Когато стигнахме при тях за рапел се подготвяха Румен и Жек. Румбата се спускаше за втори път. Първият беше през лятото на Камен бряг и сега тук ни изненада много приятно с перфектното зависване и спускане което направи под вещото око на Жек, който вървеше редом с него.

Видяла и усетила приятните емоции, които изпитвахме, Весито поиска и тя да опита. Помогнахме и да нахлузи седалката и след това я прогонихме по нея. Прикачих я към моята подвесна система и така тръгнахме бавно към ръба. Закачени всеки на своето си въже, тя практически беше управлявана от моята ръка. И така лека полека, с къси, но уверени стъпки стигнахме до ръба и без никакъв проблем започнахме да зависваме от него. Следвайки стриктно всяка моя инструкция, като послушна ученичка, Весито в един момент се озова висяща под купола. Голяма и щастлива усмивка озаряваше лицето й. Спускахме се много, много бавно. Изпънах ръка и крак за леко панорамно завъртане. Весито възкликна, че е невероятно и че сега разбира, защо постоянно скиторим в търсене на подобни предизвикателства. Вярвах й, защото това се четеше в очите й – там се виждаше, че е посято семенцето на приключенския дух, който те кара да се чувстваш енергичен, жив, търсещ и откриващ дух, способен да промени начина ти на живот.

Вече бяхме стъпили на земята при Наско и Ицо, които ни осигуряваха от долу, когато Весито възторжено закрещя и заподскача от преживяното и накрая проплака: “Нали от сега нататък ще ме вземате с вас?!!”.

Как няма да те вземаме, та ти си вече сродна душа. Мина кръщенето си и то не къде да е, а на 60 метров рапел. Времето напредваше за това се направиха още няколко спускания и се прибрахме в пещерата за да се наобядваме, след което идваше неприятната част – прибирането и опаковането на багажа.

Пренесохме всичко до реката и този път Спас и Коджи, седнали в гумената лодка, се опитаха да опънат въжето до отсрещния бряг, операция която предизвика всеобщ смях, породен от чисто технически причини. Този път, за разлика от предния, тръгването ставаше от десния бряг на реката, където течението беше по-бързо, това първо и второ – въжето беше в лодката и Коджи трябваше и да гребе и да го отпуска – нещо, което да не кажа е невъзможно, но практически трудно осъществимо. От една страна бързото течение, от друга спиращото ги въже бяха причини моите другари в един момент да се озоват в безпомощно състояние. Въртяха се на място гребяха кой на където свари и много заприличаха на героите от филма „Тримата от запаса” в епизода, където пак в подобна надуваема лодка трябваше да пресекат една река.

Нашите герои обаче имаха едно основно преимущество – малката дълбочина на Осъм в момента. Спас скочи от лодката и потъвайки до кръста я задърпа към отсрещния бряг. И така – до тук с гевезелъците. Разбрал каква е всъщност дълбочината на реката и аз се бухнах в нея. И тъй като мокър от дъжд (в случая от вода) не се плаши започнахме да пренасяме багажа с лодката, като я препълвахме, защото сега в нея човек нямаше, а ние я дърпахме. Така, значително по-бързо от колкото предния ден, пренесохме багажа и остана само останалите членове на групата да бъдат повозени с лодката, за да не ги сполети и тях нашата мокра участ. След като приключихме и с тази част на приключението си Спас счете че не сме достатъчно мокри,  защото започна да ни пръска с Коджи. Ние естествено не останахме длъжни и на бърза ръка в крайна сметка се окъпахме в ледените води на Осъм.

Занесохме багажа до колите и бързо се преоблякохме.

Натоварихме инвентара и потеглихме

От асфалтовият път видяхме закътания вход на пещерата, спотайващ се зад дърветата. Сбогувахме се мислено с нея и вече на глас се зачудихме колко ли още красоти крие малката ни Родина, колко пъти още ще ни кара да затаяваме дъх пред творенията на природата й. Напуснахме този храм с широко отворени сърца и души, защото той ни даде своето причастие и остави зрънце от своето величие дълбоко в нас.

Слънцето залязваше и в огледалата на колата виждах прекрасния залез в нюансите на червено – тих и малко тъжен, той сякаш ни изпращаше към домовете ни с надеждата, че някой ден ще се върнем, в което трябва да е сигурен.

 

Тихомир Радев



Подобни публикации:
Разходка до Деветашката пещера и Крушунските водопади
Разходка до Деветашката пещера и Крушунския водопад
Деветашка пещера
Емен - по ръба на каньона. Еменска екопътека, пещера и водопади. Една красота като от приказките.
Неделна разходка до водопада Скакля (гара Бов)
Етнографски комплекс Дълбок дол