Ден 1
13.10.2005г. Не можех да повярвам, че наистина е дошъл момента, в който ще се осъществи дългоочаквания ми план за прехода през Рила и Пирин. Самата идея се породи по време на плануването на отпуските ни, когато се разбра, че ще излезем заедно с Крум. Той пожела да отидем някъде из планините, а от мен се искаше да избера маршрута. Естествено беше да го попитам в коя планина иска да бъде и с каква трудност да са преходите. И тъй като той не можа да ми даде точен отговор, защото му се ходило и в Рила и в Пирин, реших да минем и през двете. А относно трудността, типично в негов стил отговори, че нямал намерение да се пичкосва по баирите. Ами тогава, като ще е гарга да е рошава. И така, след преглед на маршрутите по карта, се спрях на Сапарева баня, х.7-те езера, Рилски манастир, х.Македония, х.Предела, х.Яворов, през з.Кончето вр.Вихрен, х.Вихрен, з.Тевно езеро, х.Пирин и Мелник. Те ти тебе здрав преход по планините, на който последното определение което може да се даде е пичкосване.
За мен това беше само старт на подготовката, тъй като неизвестните бяха твърде много – продължителност на преходите, особеностите по тях, цени на нощувките по хижите, набавянето на храна и вода по трасето и ред други чисто технически проблеми за решаване, като подходящо облекло за този сезон в планините обувки и т.н. И тогава започна едно дълго ровене из интернет, запитвания по форумите и внимателно проучване на картите. Плана беше да тръгнем в края на септември, но по ред стекли се обстоятелства стана така, че с Крум не можехме да излезем по едно и също време отпуска, а аз бях твърдо решил това пътешествие да го направя, па ако ще и сам, но тогава се разбра, че с Жек ще се засечем в отпуските в първата третина на Октомври. Той разбира се беше навит за това приключение още повече, че му държеше топло преживяното на Райското пръскало.
Всичко беше вече решено и организирано, когато 24д. преди тръгването ни претърпях ПТП – блъсна ме кола. Контузията беше в областта на таза и по лекарско предписание въпреки, че нямаше фрактура трябваше да бъда в покой 20д.
Нямаше какво да правя през това време освен отново и отново да преравям и препрочитам вече наученото. Притеснявах се дали ще мога да се възстановя за това време и ако се възстановя как ще ми се отрази веднага след болничния такова яко натоварване.
Почувствал се по добре през последните дни от болничния започнах лека полека да се раздвижвам. Всичко беше наред и постоянно се налагаше да успокоявам Жек, че това пътуване ще го направим па каквото ще да става. Заради тази тъпа катастрофа не можахме да отидем повторно на Райското пръскало, но бях непоколебим, че в Рила и Пирин ще отида.
Та ето ни на 13.10.2005г. в 7.00 На 5-ти километър в покрайнините на Шумен седим и стопираме. Както винаги бюджета ни беше доста свит и искахме да спестим някой лев, като отидем на стоп до столицата.
Не се наложи да чакаме дълго защото 20 килограмовите ни внушително изглеждащи раници явно бързо привлякоха вниманието и любопитството на водача на един дрънчоляв Форд
Човекът се оказа доста приказлив и още преди да спрем на Търново за по кафе ние знаехме, че е бивш военен, полит офицер и че отива в София за да види дъщеря си, а малко след Търново вече знаехме и по какви причини се е разделил с жена си, с какво се занимава тя в момента и какви са преимуществата на новата му булка, както я наричаше той.
В приятната компания и разговори на всевъзможни теми неусетно стигнахме до Софи в 12.30ч. И тъй като нашия нов познат щеше да влиза в столицата през Цариградско шосе, а нашата посока бе направо през Ботевградско се наложи да ни остави на околовръстното под моста .От тук трябваше да ни вземе Гошо – познат на Жек софиянец, които е бил женен за шуменка. Жек беше говорил с него да ни закара до Сапарева баня, като естествено ние щяхме да си платим горивото, но по негова покана щяхме да останем тази вечер в София, а рано на следващия ден щяхме да тръгнем за изходния пункт. Нас това ни устройваше, тъй като спестявахме пари за една нощувка.
Пресякохме мантинелата и зачакахме. 15минути след обаждането на Жек с което уведомяваше въпросния Гошо за нашето пристигане от към града се зададе засилено жигули. Когато ни видя със свирене на гуми спря и от него изкочи видимо доволен, енергичен мъж, който веднага се зае да отваря багажника на автомобила за да поставим там едната от раниците. Натоварихме се в автомобила, а той потегли така както и спря – със свирене на гуми.
Когато си в София не е необходимо много време да те вози някой за да прецениш що за шофьор е, а този наистина си го биваше. Ловко изпреварвайки от ляво и дясно колите пред нас бързо се предвижвахме към апартамента му. Не бяха минали и 15 минути когато спряхме пред жилищен блок. Разтоварихме раниците и пред любопитния поглед на една възрасна жена, която метеше влязохме във входа.
След като оставихме багажа и си починахме от пътя отново излязохме и се качихме в пъргавото жигули. Искахме да пообиколим магазините за алпийска и туристическа екипировка. Автомобил беше наистина в перфектно състояние, като се добави и пет степената скоростна кутия просто летеше по софийските улици. Там където се очертаваше задръстване, опитния шофьор веднага криваше в странични улики и по този начин избягваше големия поток от автомобили.
В първия магазин, в който влязохме беше безумно скъпо. Щеките, които исках да си купя бяха над 120лв. Продължихме към втори, след това трети , докато накрая се озовахме в магазин Стената. От тук купихме една подвесна система и един карабинер, а момчето което ни обслужи услужливо ни обясни, че щеки на цена каквито търся мога да намеря в магазините на ТСМ и на всичкото отгоре даде и адресите им. Обиколихме три магазина, но щеки не открихме. Накрая Гошо ме заведе в едно затънтено магазинче за ски екипировка, от където най-накрая си направих покупката.
Прибрахме се в апартамента хапнахме и с копнежи за утрешния ден заспахме.

Ден 2
Край на сладкия ни сън сложи будилник-радио, който точно в 6.00 нададе такъв пронизителен вой, че аз и Жек скокнахме като ужилени. Това противоречеше на всичко което знаехме за борбата със стреса, но какво можеше да се направи…?
Станахме оправихме багажа пихме кафе и в 7.20ч. сме отново в жигулито и препускаме през сутрешната софийска суетня на път за Витоша, от където нашия шофьор реши, че е най пряко да мине за Сапарева баня .
След като стигнахме градчето по табелите лесно намерихме отклонението за Паничище. Наточеното жигули доста бързо закатери шосето нагоре и в 9.00ч. бяхме вече пред информационния център на Рила.
Разгледахме подробно картите в центъра, макета на планината, а от уредничката разбрахме, че кафе може да пием в станцията на ЖП-то. Отправихме се на там. Постройката е бе голяма масивна и добре подържана насред огромни борове. Когато влязохме вътре със Жек прехапахме устни от яд. Станцията беше пълна със сънени студентки, които явно до ранна сутрин са купонясвали. От барманката разбрахме, че са имали някакъв семинар. Е, кой нормален човек би предпочел една скучна нощ в София пред предполага се значително по приятното прекарване. Но както и да е. Жек и Гошо си изпиха кафето(аз не исках нищо за пиене, а само по скоро да тръгваме) след което се отправихме отново към информационния център, където бяхме оставили колата с раниците. Една снимка преди раздяла с шопа и най-после на път.
Отначало вървяхме по асфалтов път. Беше леко и приятно за ходене. Следвайки табелите за хижа 7-те езера при Зелени преслап се отклонихме и тръгнахме по макадан, които се лъкатушеше нагоре през боровата гора. Натаманих размера на прословутите вече щеки и кой като мене истински турист. Времето за сега беше приятно, но по всичко личеше, че няма да остане такова. Почивки не си правехме, тъй като бяхме свежи и надъхани час по скоро да стигнем до истинската планина.
Колкото по нагоре се качвахме, толкова по надалеч зад нас оставаха дребните житейски нещица, които тровят живота на всеки човек. Постепенно избледняваха динамиката на живота, служебните отговорности и всичката пошлост на града за да ни оставят сами с планината заедно със всичките и предизвикателства. Оставахме сами за да употребим егоистично времето което е за самите нас и от което се нуждае всеки един човек. Чакахме го дълго този момент и бяхме готови да се отдадем на сто процента на Нейно Величество.
Отклонихме се от макадана и продължихме през пътека, която стръмно се изкачваше през високите борове. Земята беше застлана с борови иглички, които пропиваха с аромата си въздуха смесен с този на дъжд.
И отново наблюдавахме познатото ни разсъбличане на планината, която доверчиво хвърляше дебелите одежди на високите борове за да ги смени с ефирното и кокетно облекло на клека. Бяхме навлезли вече в него следвахме зимната маркировка. Не след дълго нашата Приятелка счете, че може да ни се довери напълно и хвърли и последната обгръщаща я покривка и застана пред нас без свян, гордо изправена с цялата си прелест.
На запад видяхме модерната сграда на хижа Рилски езера и даже успяхме да различим конете вързани пред нея. Още малко нагоре и получихме едно приятелско намигване от Рила – до нас беше Долното езеро отразяващо мрачното небе. И сякаш за да ни се извини планината за тази облачност реши да разнообрази и освежи пейзажа със сняг, който започна да вали на ситни снежинки.
Последно усилие по каменистата стръмна пътека и ето ни пред х.7-те езера заедно с Рибното езеро. Ниските облаци скриваха върховете на скалите южно от хижата, която пък ни примамваше с уют издаден от пушека на комина.
Посрещна ни 80 годишния бай Борис. Изключително енергичен отзивчив и гостоприемен човек само с един недостатък – недочуваше и по този начин се получаваха доста комични ситуации, като си юрдордиса някоя думичка, която не е чул. Изпихме по един чай, хапнахме сандвичи защото вече бе станало 13.30 и си починахме.
Решени да разгледаме близките езера излязохме и заобиколихме Рибното езеро. Ниските облаци сякаш за да завият по добре заобикалящите ни зъбери се бяха спуснали още по надолу. Пред нас изскочи кокетната постройка на горското натруфена с алуминиева дограма, а до нея езерото Трилистника, което сякаш беше увиснало във въздуха или по точно полегнало в памук, защото на запад и северозапад от него всичко бе в гъста мъгла. Заобиколихме го от юг и ето ни пред Близнака.
Мъглата започна интензивно да се сгъстява за това тръгнахме обратно покрай 7-мото езеро за да се приберем в хижата. А там вече имахме съквартиранти – две момчета от Израел, които щяха да спят в нашата стая, а за втория етаж се бяха подготвили момче и момиче, като момъкът беше от Англия, девойчето нашенка.
Вечеряхме с по една боб чорба и захванахме разговор с новите ни Израелски познати .Оказа се, че са в България от 25д и са пообиколили доста градове и най-вече скалите им, защото се занимаваха със скално катерене. Едното от момчетата беше понаучило доста български думи и с помощта на разговорника се разбирахме почти без проблем. Другата двойка беше вглъбена да си гука влюбено и ние не искахме да ги безпокоим с въпроси от рода от къде идват и на къде отиват, докато от израелците разбрахме, че идват от там за където сме се отправили ние. Нощта напредна, а вън валеше пухкав сняг. Очертаваше се снежен, а от там и интересен следващ ден.


Ден 3
На 15.10.2005г. се събудих в 7.00. Излежавах се половин час и събудих Жек. Навън беше тъмно. Станахме и започнахме да си стягаме багажа, закусихме и зачакахме. Чакахме да се вдигне мъглата, която беше обгърнала абсолютно всичко. Видимостта не надхвърляше 5м. В разговора ни предната вечер с дядо Борко взехме решение да го послушаме и да минем по пряката пътека между Окото и Бъбрека и през Отовишки връх (2696м) да се спуснем до х.Иван Вазов и от там да продължим за Рилския манастир. Според стареца тази пътека беше по лека и по бърза с около час пред тази, която минаваше покрай езерото Сълзата. В момента не мислехме, че ще загубим нещо като не видим Сълзата, защото така или иначе навън беше абсолютно непрогледно.
Така в чакане посрещнахме от сън англичанина и българската му приятелка, а малко по късно и израелците. След като закусиха смесената двойка реши да тръгне за х.Ловна. Момичето беше минавало по този маршрут, но се чувстваше несигурно. Бяха облечени само с леки дрехи и според мен наистина си имаше място за притеснение , но притиснати от малко оставащото им свободно време те потеглиха изпратени от нашите препоръки да се пазят по скалистата пътека към Долното езеро, защото всичко бе заснежено и заледено. Благодарихме им на пожеланията за успех в начинанието ни в което ги беше посветил Жек и се разделихме. Видимостта се беше поувеличила и ако наистина момичето помнеше маршрута нямаха да имат проблеми.
Мъглата продължаваше да се разрежда и ние решихме да се пробваме. Сбогувахме се и тръгнахме по вече познатия ни път към Близнака и Трилистника. Следвайки с доста голяма трудност зимната маркировка минахме между двете езера и продължихме в западна посока. Всичко беше застинало като в леден стоп кадър. Тишината и мъглата лепкаво ни обгръщаха. На места се налагаше единия от нас да тръгва сам напред за да търси следващия жалон, като задачата на втория бе да седи до предходния стълб и да предупреди първия, ако почне да го губи от поглед. Пътеката залъкатуши по стръмните камъни първо на юг след това на запад за да ни изведе на Окото. От езерото не се виждаше почти нищо. Заснех с фотоапарата Жек до табелата поне от нея да имам спомен. Продължихме в западна посока, като Бъбрека така и не го видяхме. Тръгвайки на запад ние оставяхме вече зимната маркировката на международния маршрут и бяхме принудени да следваме лятна, която трябваше да ни отведе до Отовишки връх. Ще следваме ама ако я виждаме. Както обикновено става в началото всичко е нормално вървим си и не с особена трудност откриваме по големите камъни цветните белязки. Но постепенно дали те се разредиха или мъглата се сгъсти още повече не знам, но откриването им стана почти невъзможно. Имайки се в предвид, че продължавахме да се изкачваме снега ставаше все по сериозен фактор не за ходенето, а за откриването на вярната пътека. Налагаше ни се да разчистваме снега на предполагаемите камъни в посоката в която ни водеше взетия азимут с компаса. Притеснение нямахме, защото въпреки, че трудно и бавно, ние се предвижвахме – с заострено внимание следвайки компаса, маркировката там където се виждаше, пирамидките направени от многото планинари минали преди нас и картата доколкото въобще можеш да се види някакъв ориентир, който да го съпоставим с нея. Снеговалежа се засилваше и заедно с него и вятъра. Колкото повече наближавахме върха, толкова повече температурата падаше не от височина, а от продължаващото да се влошава време. Термометърът на Жек вече показваше температура под -10 градуса.
Стигайки до Отовишки връх, вече с пълна степен усещахме планината. Тя бе побесняла. Танцуваше и лудуваше. Ледените и воали ни шибаха през лицата донякъде защитени от качулките. Бяхме обгърнати от сняг и вятър, който се мъчеше да ни поведе във танца и. Тя пееше. За мнозина това би се сторило като свистене и бучене, но за нас това бе песен и точно заради тази песен и този суров танц ние бяхме тук, защото не само Тя – планината лудееше, лудееха и душите ни. Сърцата ни биеха с нейния ритам и толкова далеч от близки и познати ние не бяхме себе си. Ние бяхме Живи, чувствахме се такива чрез Нея, дишахме чрез Нея крачехме не по Нея, а Редом с Нея, а вихрушката заличавайки дирите ни ни откъсваше от всичко минало и ни понасяше в нереалността. Не чувствахме -17 градусовия студ, не усещахме умора, а само безвремие.
Ликувахме, но здравия разум вдигаше заледения компас пред очите и откривайки вярната посока продължавахме напред – под върха, през една седловина в която на каменни пирамидки беше нарисувана маркировката. За изкачвахме се за да напуснем седловината и да тръгнем по хребет. Но тук маркировка нямаше. Направлението ни на движение по компаса беше вярно, но ни предстоеше отклонение. Дали го бяхме изпуснали не знаехме. Продължихме да се движим по широкия хребет видимостта беше не повече от 5м. Подозирахме че отиваме към вр.Скалица(2666м). Водени като за ръка по хребета не след дълго в дясно(север) от нас като, че с магическа пръчка ни се разкри за време достатъчно само да извадя фотоапарата и да снимам Отовишкото езеро.Не след дълго от юг ни се облещи за още по кратко време предполагам Черното езеро, но не можехме да бъдем сигурни дали е то. Аз дори не успях да го заснема и отново всичко потъна в мъгла.
Стигнахме до вр. Скалица. Мисля Жек даде най-точното определение на това което виждахме. Поне докъдето ни позволяваше видимостта, пред нас и отстрани в дясно беше отвесна пропаст, а в ляво стръмен скат. Намирахме се на полуостров заобиколени от три страни от… Нищото. Зад нас беше хребетът по който дойдохме. Тогава приятелят ми възкликна през рева на вятъра, че сме стигнали края на света. Забулени от тази млечна пелена, седейки на ръба на скалата, олюлявайки се от силните пориви на вятъра усещането наистина беше за свършек. Ако не искахме този свършек да се отнася и за нас трябваше да побързаме да се върнем до седловината за да подхванем пак маркировката за да се спуснем до х.Иван Вазов, която се падаше от под ветрената страна на рида. Все така по хребета се върнахме и открихме последната белязка. Малко лутане и попаднахме на пътеката за хижата. Петнадесетина минути по късно бяхме на метри пред нея преди да я видим.
В хижата ни посрещнаха две момчета. Косата на едното, черна и дълга стърчеше на всички посоки, сякаш над него имаше мощно електромагнитно поле, което я държеше постоянно наелектризирана. Но ако някой си помислеше, че това е в следствие на отсъствието на гребен в хижата щеше да се излъже. Това беше старателно подържана коса, което се потвърждаваше от огромната тенджера с къкреща коприва на печката за която имах невежеството да възкликна с радост, че варят супа на което младия мъж ми отговори с укор, че това е отвара за косата му, която ползвал вместо шампоан.
Изпихме по един чай в добре затопленото помещение, като си побъбрихме с момчетата от които разбрахме, че са сноубордисти и с нетърпение чакали падането на големия сняг. И не знам защо за един и същи маршрут Дядо Борко каза, че е лек, а тези младежи ни дадоха определението „екстремни момчета”. Дали заради времето в което бяхме тръгнали дали заради друго не се замислихме, защото ни предстоеше да вземем решение дали да продължим или да останем в хижата. Навън видимостта надхвърляше 150м и без проблеми щяхме да намираме зимната маркировка, която да ни отведе до Рилския манастир, но бяхме изгубили доста време в бурята и беше под въпрос дали ще стигнем по светло. Ако времето останеше такова нямаше да имаме проблем, но гаранции разбира се не можехме да имаме.
След половин час почивка нарамихме отново раниците и потеглихме. Тръгнахме на изток по поречието на река Бистрица. Тук наистина без проблеми следвахме зимната маркировка, защото мъглата значително се беше разредила, но това не означаваше, че виждахме нещо от заобикалящия ни пейзаж – за нас той така си остана и загадка. В дясно от нас би трябвало да е Мокришкия рид но…
Пътят ни правеше остър завой на юг. Колкото повече доближавахме Топилата, толкова повече се сгъстяваше вече нашата приятелка мъглата. С безкрайно взиране откривахме следващия жалон от маркировката. Напредвахме изключително бавно, защото тук на обширното пространство наистина можехме здраво да се забатачим. Използвайки същата схема за предвижване с човек напред, с много голямо закъснение стигнахме Черния рид. Продължихме по него все така на юг. Тук на откритото, североизточния вятър отново ни грабна с такава мощ, че трудно се задържахме на ръба на рида където вървеше маркировката. Всяка от щеките ми на която не ми беше преместена тежестта, биваше грабвана и повдигана от виелицата. Тази битка беше явно неравностойна за това се принудихме да напуснем зимната маркировка на рида и да се спуснем от под ветрената му страна. Тук открихме пътека с лятна маркировка. Тръгвайки по нея вече значително по леко и бързо започнахме да се предвижваме, защото бяхме на завет и не беше необходимо да скачаме като кози от камък на камък.
Това лутане ни беше доста изтощило. Постепенно вятърът започна да отслабва и най-после можехме да видим малко по надалеч от 200м.
Спускането по Черния рид ни отведе до една кошара в която се подслонихме на завет за да починем и хапнем, защото бяхме прегладнели. Вечерта неумолимо наближаваше. Жек отхвърли предложението ми да останем вечерта тук и така след краткия отдих продължихме подсичайки вр.Баучер. Дългото ходене и особено стръмното спускане събудиха контузията ми на таза и лявата тазобедрена става. Болката не беше нетърпима, така че продължавахме безкрайното си спускане. Видимостта вече ни позволяваше да видим отсрещните склонове.
Вечерта ни настигна точно в началото на гората. Не ни беше за първи път да се предвижваме нощно време през горист терен, а напротив имахме доста сериозен опит така, че продължихме. Разбира се не можехме да подържаме бързо темпо заради мрака и моите болежки и чак в 21.00 се промушихме през малката вратичка на голямата порта на Рилския манастир. За да минем беше необходимо да смъкнем раниците, които се бяха сраснали с гърбовете ни през този вече 12 часов преход.
В Светата обител цареше тишина. Попитахме една жена, която навярно се прибираше след вечеря в близката механа, към кого трябва да се обърнем за настаняване. Бяхме насочени към последната врата в ляво по коридора, която се оказа с надпис „игумен”.
Какво ми трябваше да натискам бутона на ел. звънеца, разположен на касата на иначе автентичната врата. Тя се отвори с трясък и от вътре се показа така наречения божи служител. Дали беше игумена или не ,не знам, но естествено, че беше с брада – прошарена, естествено с расо – черно, естествено с шкембе – огромно и не знам дали естествено зъл – но много. Започна да бълва змии и гущери по наш адрес във връзка с това, че сме го обезпокоили, че не го интересувало, че сме закъсали туристи забавили се заради бурята и че искаме да пренощуваме там, конско че е трябвало да тръгнем по рано и че нямало място за нас в светата обител, както и в съседните места за нощуване, след което тръшна вратата пред носа ми, като ми остави най-топло впечатление за същността на манастирите в България към днешна дата. А именно – нека Бог да ми прости ако греша, но моите впечатления от българските манастири (потвърдени и от Рилския) е че те вече нямат нищо общо с Господ. Някъде не знам къде в комерсализацията се е загубило всичко свято и ако в тези сгради витае и се подържа все още възрожденски и поклоннически дух то той идва от посетителите, а не от служителите. Тези служители са просто едни търгаши, които те гледат не в душата, а в ръцете. При тях не можеш да намериш душевен мир, защото те са загубили пътя, както към нашите, така и към своите души. Та нали предназначението на тези манастири е да помагат, както е било през вековете, на хора изпаднали във физическа или душевна трудност, да засаждат зрънцето на вярата във неверниците, да дават сили на колебаещите се. Този „божи служител” тази вечер не затръшна просто една дървена врата пред мен, той затвори окончателно вратата на вярата ми, но не към Бог, а към институцията българска православна църква. Някъде някой не помня кой и къде беше казал, че храмът на Бог е в сърцето на всеки един от нас и май наистина е така всичко друго е фарс.
Стояхме в недоумение насред двора на манастира- изморени, гладни, а аз със болки в таза и не можехме да повярваме, че това ни се случва. Жек предложи да излизаме и да разпъваме някъде навън палатката. Да, но тази палатка е един китайски боклук, който щеше да ни спаси само от вятъра и дъжда, а температурите бяха доста низки и въпреки, че щяхме да оцелеем нямаше да си починем. А аз бях твърдо решил, ако ще разпъваме да е насред манастира, па каквото ще да става. Така де, каквото почукало такова се обадило- отнесоха се към нас като към измет, защо ние трябваше тогава да се съобразяваме с техните норми.
В този момент се появиха от някъде полицаи. След като им обяснихме какво се е случило те любезно ни казаха( под секрет) номера на стаята на не знам си какъв не знам си кой служител на манастира, който изпълнявал длъжността рецепционист. Отправихме се към стая номер 74 и позвънихме отново на мелодичен ел. звънец (все пак не бива да се стресират духовниците от чукането по вратите на такива измикяри като нас). От вътре излезе друго черно расо, което по нищо не личеше да има някакъв човешки пълнеж въпреки телесата, които се очертаваха под наметката и след като любезно му обяснихме положението си и че специално полицаите са ни насочили към него с блуждаещ поглед само каза- „чакайте ме пред музея” и отново потъна в стаята си.
Слязохме долу пред музея и зачакахме. Не след дълго рецепциониста се появи и след като оправихме формалностите по адресните карти даде ни ключа от стаята и най-после бяхме подслонени.
Хапнахме на бързо по сандвич и легнахме в студената манастирска стая „стоплени” от гостоприемството на търгашите.

Ден 4
Събудихме се към 08.30. За никъде не бързахме, защото бяхме решили да останем и следващата нощ тук за да можем да отпочинем след тежкия преход. Към 09.00 се размърдахме, като си пооправихме тоалета, а аз тръгнах да търся рецепциониста ( от сега на татък за мен те са само обслужващ персонал на хотел ) за да видим дали ще може да си платим още една нощувка. Открих го да броди по етажите и след като му обясних какво искаме пак със загадъчния блуждаещ поглед изпод диоптрите само каза- ”След 4 пред музея” след което продължи по важните си манастирски дела.
На нас не ни оставаше нищо друго освен да се потопим в историята на св.Иван Рилски, сградата и стопанството на манастира, както и на прилежащия пейзаж, но първо трябваше да хапнем. Някой от туристическия форум ми беше препоръчал мекиците до манастира и ето ни там наред със куп чужденци махаме мекици с натурално кисело мляко и внимавахме да не се подпрем до масите които тънеха в мръсотия и пудра захар. След като закусихме с иначе вкусните мекици седнахме на припек да изпием по едно кафе и да се насладим на топлото есенно слънце. Препичането го оползотворихме с изчитане на менюто на механата и стигнахме до заключение, че ако не искаме да навредим особено на бюджета си от там можем да си поръчаме само бира и картофки, но това разбира се за вечерта, а сега ни предстоеше разходка по музеите.
Минахме през хранителния магазин за да се убедим, че и тук цените са здраво надути, но тъй като имахме храна не се притеснявахме, но не можахме да се въздържим и си купихме по едно пищовче манастирска ракийка
Може парламента да е решил цените за чужденци и българи да са еднакви, но явно това не се отнася до светия синод. Плащахме си по левче и гледахме това което и чужденците, но за по 5 лв. Разглеждах музея и се възхищавах на изящната изработка на църковните предмети дърворезбования кръст на ослепелия от труд по него монах, вещите и предметите от бита на живелите в манастира. Разглеждах със същия интерес и любопитство с които например съм разглеждал двореца на руския цар Петър Първи и по същия начин се чувствах чужд, както там така и тук. Вчера вечерната случка още беше в главата ми и повлиян от нея усещах хлад и бездушие от всичко което ни заобикаляше.
Седнахме на тесните за габаритите ни сгъваеми дървени столчета с високи облегалки и подлакетници, които са разположени до стената на църквата от страната на гроба на св.Иван Рилски. Нагласих фотоапарата на каменния парапет пред нас и направих снимка, в която умишлено хванах бабите седнали редом с нас. Разбрали, че ги снимам те се заинтересуваха от нас. В завързалия се непринуден разговор с възрастните жени споделихме от къде сме, какви сме и къде отиваме. Те от своя страна ни разказаха за себе си, за децата си и постепенно разговора им премина към манастира, вярата, доброто и злото и по чисто майчински ни посъветваха да се пазим в планините и да се уповаваме на Бога. В тези старици видях и почувствах духа, топлината, мъдростта и любовта която храмът не ми даде и с огромно съжаление тръгнах след черния призрак на рецепциониста, който ни повика да си платим втората нощувка.
За разлика от вечерната ни среща, когато думите му бяха „чакайте ме при музея” и „попълнете това” имайки в предвид адресните карти, сега духчо беше доста по разговорлив, даже задушевно ни сподели, че снощи ако е знаел, че сме планинари въобще нямало да ни отвори, но понеже чакал друг човек (какъв ли в късна доба…?) за това станала грешката, че се озовахме лице в лице да си кажем болката. Платихме и се оттеглихме за следобедна дрямка, като пропуснахме през ушите си вайканията му, че имал много работа, а заплатата била ниска и т.н.
Не можах да заспя и извадих картата за да преглеждам маршрута за следващия ни ден. Трябваше да се изкачим до х.Македония. През този почивен ден се бяхме възстановили и бяхме готови да продължим.Дано времето е добро.
Дали се беше наспал или се събуди от шумулкането на картата, Жек се надигна. Присъедини се към мен и заедно продължихме за кой ли път проучването. През това време започнахме да отделяме внимание и на манастирската ракийка. След като преценихме, че сме почели достатъчно от кехлибарената течност решихме да обърнем внимание и на другата такава, а именно – бирата. Излязохме и минавайки покрай музея видях трима планинари доста добре оборудвани. Явно надушвайки сродни души единият от тях тръгна право към мен. Поздрави ме на руски език, а аз му отговорих подозирайки каква болежка ги мъчи имайки се предвид, че седяха пред затворената рецепция. От разговора който проведохме разбрах, че са от Полша. Някаква жена от балкона над нас се провикна, че „духчо” е извън манастира и скоро няма да се върне. След като преведох тази новина на поляците им предложих да се качат в нашата стая за да си отдъхнат, а след това по познатата ни вече процедура щяхме да им помогнем да се настанят. Видимо зарадвани от предложението ми те нарамиха раниците за да ме последват. В този момент от някъде изкокна рецепциониста и без да каже нито дума се мушна в стаичката, която служеше за регистратура. Посочих „духчо” на колегите планинари и им обясних, че това е човекът, който ще ги настани. И тъй като с нищо повече не можехме да им помогнем се отправихме към близката механа за да осъществим заплануваното пиене на бира с картофки. Та нали плановете са за това да се изпълняват. Та ето ни вече на втора бира с въпросните къртофки в приятната обстановка на механата, а на съседната маса се почерпваше Духчо и всичко беше толкова приятно и задушевно, уплътнено от някакъв екшън по телевизията, че неусетно вечерта напредна и трябваше да се прибираме, защото на следващия ден ни чакаше дълъг път.
Изкачихме със скърцане дървените стъпала до третия етаж, където ни беше стаята. Погледах играта на манастирските котета, а Жек се наслади на планинската нощ. Легнахме с мисли за предстоящите ни преходи, семействата и приятелите оставени далеч и с усмивка на пътешественици, които са примамвани от неизвестното пред тях и стопляни от оставеното зад тях заспахме.

Ден 5
Станахме по тъмно. Бърз тоалет и закуска, стегнахме раниците и излязохме от стаята за да влезем отново в нея. Свалихме раниците, облякохме по дебели дрехи, отново нарамихме раниците и пак излязохме. Тази процедура се наложи заради мразовитото време навън и защото валеше сняг, който някак си не се вписваше сред златните корони на дърветата, но си беше факт.
Сега вече се притеснихме. Ниската облачност беше почти докоснала камбанарията на църквата на манастира. Определено не искахме да тръгваме в такова време нагоре към х.Македония, защото един Бог знае какво щеше да ни сервира планината в по високите си части, а да останем в манастира още един ден в очакване на по добро време, беше немислимо, защото щяхме да се забавим твърде много, а и това си беше свързано със средства.
Вървяхме надолу по асфалтовия път към гр.Рила без да имаме все още ясна идея как да постъпим, но плановете се завъртаха около това да прескочим х.Македония и да отидем направо в Банско от където да тръгнем за х.Вихрен.
За х.Македония не съжалявахме, но за Кончето определено. Имайки се в предвид, че не бяхме минавали от там, отвратителното време и това че е доста труден маршрут според това което съм чел за него мисля, че въпреки разочарованието си взехме мъдро решение да отидем направо в Банско. До х.Вихрен можеше да стигнем каквато и мъгла да има, така че веднага стопирахме автобуса, който се връщаше от Рилския манастир и отиваше до гр.Рила. Шофьорът му спря и ни подкани да побързаме преди да ни е затрупал снега. Подбирайки хората по пътя той ни обясни как да стигнем до Банско и какви връзки за автобуси има до там. Колкото повече се спускахме, толкова повече се увеличаваше видимостта и снегът постепенно премина в ситен дъждец.
Слязохме на автогарата и веднага се прехвърлихме на автобуса за Благоевград.Потеглихме загледани в отдалечаващата се планина забулена в тъмни облаци.
В Благоевград имахме време да изядем по една баница и да пием кафе преди автобусът да дойде. Натоварихме раниците в багажното отделение и седнахме зад шофьора, който се оказа доста бъбрив, така че до Банско не скучахме с постоянно правените разяснения по това, което се виждаше от Пирин, за пътя който ремонтираха и колко бил натоварен през зимата заради ски курорта.
Сякаш бяхме навлезли в друга България – тук времето беше слънчево, но ветровито, а от тъмните рилски облаци нямаше и следа. Обнадеждени от това с нетърпение стигнахме до града.
След кратък пазарлък с единственото такси на пиацата се натоварихме в него, защото маршрутки имало само до 15 септември. Уговорката беше да ни остави на разклона за х.Демяница. Започнахме едно дълго обикаляне по улиците на Банско в заобикаляне на многото строежи. Излизайки от града поехме нагоре по асфалтовия път, който представляваше върволица от остри завои. След като шофьора изпълни своята част от уговорката, ние си платихме обещаната сума и се разделихме. Малко след като нарамихме раниците и тръгнахме по асфалтовия път нагоре при нас спря един Kамаз натоварен с греди за някакъв строеж. Метнахме се на каросерията и продължихме по пътя. На всеки завой гредите заплашително тръгваха гонени от центробежната сила, а ние рискувахме камионът да ни се изплъзне изпод дупетата и не само студения въздух брулеше лицата ни, а и по ниските клони на боровете. Спестихме доста скучно ходене по асфалта като слязохме на разклона. Благодарихме на шофьора и поехме нагоре.
Как да описвам видяното тук не знам. Тъжна гледка. Планината раздрана от пистите и осквернена от строежите. Твърде мащабно вмешателство, което не знам как би могло да се спре. А ние махахме крачоли по шосето и някак си не се вписвахме в този пейзаж и гузни, може би за това, че сме хора бързахме час по скоро да избягаме от тази гледка. Пред нас в дясно въпреки, че бе огрят от слънце заснежен и навъсен ни гледаше Вихрен, а от ляво осакатената му приятелка – Тодорка.
Пътя направи остър завой за да пресече Бъндеришката река и за да ни покаже още едно от издевателствата – фадроми и багери ровеха водосбор за оръдията, които подържат пистите. Тук напуснахме пътя и подминавайки земекопната техника продължихме покрай коритото на реката. Спряхме се за да опасем няколко храста с касис и след малко пред нас се появи х.Вихрен.
Голямата постройка с много стаи и огромна столова изглеждаше безлюдна, но когато наближихме видяхме едно девойче да клечи пред един бензинов примус, какъвто бяхме видели на х.7-те езера в двамата израелци. Поздравихме, а момичето отвърна със сконфузена, но широка усмивка с едно „хай”. След малко се появи и приятелят и. Младата двойка имаше доста уморен вид и напълно разбираемо, както щяхме да разберем по късно. Влязохме в хижата за да потърсим хижаря. Открихме го в столовата на отрупана трапеза заедно с още две семейни двойки. Обясни ни къде да се настаним и ние се качихме на втория етаж в стая натъпкана с двуетажни легла. Тук се беше настанила и младата двойка. След като оставихме раниците слязохме долу да хапнем. Бърза работа нямахме, защото така или иначе нямаше да можем да отидем и да се върнем по светло до вр.Вихрен. С тези 2.30ч в едната посока нямаше и да успеем и през следващия ден без да се наложи да останем още една нощ в хижата, тъй като беше немислимо да съчетаем в еди ден върха с прехода до Тевно езеро.
Хапнахме по една пилешка супа и излязохме да разгледаме наоколо. Мястото наистина беше живописно. Сгушена между върховете Вихрен, Тодорка и Хвойнати връх от хижата се предоставяше прекрасна панорама към Бандеришкия каньон и гр.Банско разположен далече под нас. Изчетохме информацията по таблата разположени пред хижата и влязохме вътре.
В стаята се заговорихме с младата двойка, която също се оказа от Израел. В България бяха от 30д и бяха обходили на шир и длъж Родопите, Рила, сега Пирин и не знаеха къде да отидат в Стара планина за която нямаха никаква информация. Доколкото можехме им разказахме за планината и им препоръчахме да отидат разбира се на Ботев, като не пропуснат да минат през Райското пръскало.
Така в приказки неусетно стана време за вечеря. Слязохме в столовата и хапнахме, но не можахме да излезем от там, защото ни поканиха на масата на банкетаджиите и стана една…
Компанията се оказа изключително приятна. Двете семейства бяха банскалии, които имат механи в града и общо взето бяха купонджии хора. Темите скачаха от една на друга. Уют в иначе обширната столова придаваха свещите на масата, които бяха сложени не за романтика, а за осветление, защото генераторът на хижата беше изгорял и нямаше ток. Печката до нас бумтеше и качваше допълнително градуса. Водката, като че ли не беше много на ред, защото имах чувството, че се изпарява по интензивно от нормалното за тази течност. Израелците отдавна си бяха легнали, а за банскалиите, като че ли купона едва сега започваше.
Пържоли, кюфтета и кебапчета поемаха по пътя си към търбусите ни промити от супите по хижите, а на нашите домакини все им се струваше, че не се храним. Хижаря почти не говореше, освен когато подхванахме темите за лавините по тези места. Тук той заразкзва какво бучене се чувало при спускането на снежната маса и как всичко в хижата започвало да се тресе като при земетресение.
Въпреки, че живеят в подножието на планината тези хора не бяха планинари и ни се чудеха на акъла, че сме се емнали от другия край на страната за да дойдем тук и да качваме баири. Дори ни предложиха да зарежем тази работа и на следващия ден да слезем в града и да им гостуваме с обещания за яко прекарване в механата им. Не очаквахме да разберат мотивите на отказа ни и с огромно съжаление трябваше да ги напуснем за да си легнем, защото на другия ден ни чакаше шест часовия труден преход към Тевно езеро, но първо трябваше да видим нощното величие на Вихрен.
Луната скрита зад Тодорка загадъчно осветяваше пиринския първенец. Забулен в нощните сенки той изглеждаше недостъпен и горд, величествен и нереален. Наистина съжалявахме много, че няма да можем да се качим на него, но наистина парите ни се топяха много по бързо от очакваното и рискувахме да останем без средства за прибиране, ако проточим престоя си в планината. Времето беше ясно и студено и обещаваше да остане такова за следващия ден.
Качихме се в стаята, хвърлихме дърва на загасващата печка и си легнахме.

Ден 6
Отново станахме по тъмно, приготвихме раниците и слязохме в столовата да закусим. Хижаря услужливо ни даде топла вода за да си направим спагетите. Хапнахме, разплатихме се с човека и тръгнахме.
Навън беше студено. От хижата надолу всичко беше потънало в мъгла. Подхванахме маркираната пътека и поехме на юг за да минем покрай Рибното езеро, а след това и покрай Дългото. Ням свидетел на началните ни стъпки за деня ставаше вр.Малка Тодорка, който се издигаше от лявата ни страна.
Започнахме стръмното каменисто изкачване при Главнишката порта. Напредвахме бавно и предпазливо, защото трябваше да подскачаме от камък на камък, а те бяха покрити със заледен сняг. Огромни, просто големи и малки камънаците сякаш бяха изсипани с чудовищна фадрома и имаха за цел единствено да ни тормозят. Дългото изкачване се увенча с успех и най-вече без контузии.
Стъпили вече на ръба на Главнишкия циркус, пред нас се откри незабравима гледка във всички посоки. До нас беше вр.Ббъндеришки чукар(2731), а на североизток погледа се плъзгаше по гънките на Пирин. Далеч на север през изпаренията различихме загадъчната Рила, а на Югоизток виещия се рид, по който трябваше да продължим. Небето над нас беше красиво – синьо и дълбоко, а въздуха студен и кристално чист. Единствения шум който се чуваше бе от дишането ни, потракването на щеките по камъните и стъпките които ни отвеждаха все по дълбоко в съвършенството на тази планина. Хармонията на застиналите за вечността върхове и зъбери, подложили скута си за бистрите езера отразяващи небето се оживи от стадо диви кози прибягващи далеч под нас от запад. В тази първичност на пейзажа човек може да се огледа. Поставяйки на везните това природно съвършенство от една страна и себе си от друга, той може да потърси своето място, не съпоставено с нормите и критериите на самите нас, а с тези на природата. Човеци мислещи се за велики и силни, добри или лоши стъпвайки тук разбират своята незначителност в този свят. Разбират, че дори една от онези бягащи долу кози е много, много по достойна да пребивава тук от самите нас. Страхувах се, че със самото си присъствие ще оскверня съвършенството и в същото време егоистично исках да продължа напред и да бъда част от планината. Исках да бъда добър, исках да бъда съвършен поне докато съм тук за да съм равнопоставен на нея. Исках да я прегърна и да се слея с нея и тази прегръдка щеше да бъде със самия Бог.
Продължавахме да вървим и последователно пред нас се разкриваха Тевно василашкото езеро, Типицки езера и вр.Превалски чукар(2604). Изморителния преход все така следваше рида като ту се изкачвахме, ту се спускахме по каменистата пътека, която стигна до място където сякаш с огромна брадва рида беше сцепен нарочно за да могат идващите от запад и изток да преминат безпрепятствено през него. Това беше Винарската порта. Пред нас в дясно се виждаха Поленските езера, които можех да се закълна, че всеки момент ще се излеят надолу по склона подлъган от зрителната измама, която ни караше да ги виждаме наклонени.
Спускане и пак изкачване през клека и… изненада. На пътеката пред нас видяхме меча следа. Слънцето препичаше приятно и беше стопило снега и в калта съвсем ясно си личеше прясната диря голяма колкото разперената ми длан. Животното се движеше в същата посока като нас и дано да не се задържи някъде по мечешките си работи, защото последното нещо което искахме е да я настигнем и да си правим компания до заслона.
Вече със заострено внимание се провирахме през клека и така достигнахме до Мозговишката порта. Земното образувание предлагаше възможност да се продължи на югозапад към х.Каменица и на север към х.Демяница, но ние продължихме на изток и не след дълго пред нас се показа Тевното езеро заедно с червеникавия покрив на заслона. Приютило се под северните склонове езерото и заслона оставаха защитени от засилилият се северен вятър.
Пред заслона ни посрещна слаб, но енергичен мъж на възраст, който гостоприемно ни покани да влезем, но след като си събуем обувките. Останахме озадачени от това разпореждане, защото до сега не ни се беше случвало да се събуваме по хижите. Естествено, че изпълнихме желанието на хижаря, което беше вече разбираемо, след като влязохме и видяхме обстановката вътре.
Неголямото помещение на две нива беше застлано с килими. Двете маси разположени на всяко от нивата бяха покрити със светещи от чистота мушами. Ъглово подредените столчета издаваха стремежа на домакините към ред. Стените бяха окичени с множество пейзажи от Пирин, както и с информационни табла с животните и птиците в планината. Седнахме на дървените нари, разположени покрай обкованата с дъски каменна стена и тук бяхме поздравени от втория хижар, който имаше хайдушки мустаци пожълтели от тютюна. Но това, че вторият домакин беше пушач не означаваше, че вътре имаше и най слаб мирис на цигари. Както щяхме да разберем по късно човекът си обличаше абичката, слагаше една доста вехта плетена шапка на главата и излизаше навън за по цигара.
Отново хапнахме поредната пилешка супа, която трябва да призная беше добра и по стръмните дървени стълби се изкачихме през отвора на тавана на помещението до втория етаж, където на земята един до друг бяха разположени в две редици с пътека между тях дюшеци старателно застлани с одеала. Избрахме си местенца близо до комина и легнахме блажено да отдъхнем. След като си поотпочинах слязох долу и оставих Жек да поспи. Поръчах си един чай и се захванах пак с картата, а след това и с разговор със хижарите. Сигурно събуден от нашия говор Жек се присъедини към нас.
Навън слънцето залязваше когато излязох. Това което видях ме накара на бегом да вляза вътре и да си взема фотоапарата. Природата ни представяше поредния си спектакъл, но този път в цветове. Небето беше с цвят на жарава, която се отразяваше във водите на езерото. Гледката създаваше настроение на тъга и носталгия дали по изминалия ден, по любимите хора или най-вероятно по това, че на следващия ден ние щяхме да започнем да се спускаме от планината и да я оставим зад нас. Не знам , но залезът бе пропит с мъдрост и нежност, която само можех да се надявам, че ще успея да запечатам с фотоапарата.
Преди да вечеряме решихме, че не би било лошо в чест разбира се на Пирин да ударим по една ракийка със зелева салата, която домакините чевръсто направиха. След като се навечеряхме легнахме за да се отдадем на покоя заслужен с многото вървене и натрупани емоционални преживявания.

Ден 7
Утринта беше ясна и мразовита. Закусихме и се сбогувахме с нашите домакини. Започнахме краткото изкачване на Кралевдворската дясна порта. Вървяхме по отъпканите смръзнали следи в снега на петима англичани, които са нощували предния ден в заслона и са поели към х.Пирин. Преминавайки през портата започнахме спускане от южната и страна и тук постепенно започнахме да напускаме зимната планина, но за да я заменим не с пролетен пейзаж, а със златистата есен и това беше странно усещане за нас.
Пътеката лъкатушеше между камъните за да ни отведе до Митрово езеро. От топящия се сняг на места беше доста кално. Есенното слънце препичаше приятно, маршрута беше лек, а ние се бяхме отдали на насладата от ходенето. Не след дълго достигнахме до мястото, където пътеката се отклоняваше за х.Безбог, а ние продължихме на юг към х.Пирин. Достигнахме коритото на р.Железина. Нямам представа защо тази река е кръстена така, но името много и подхождаше по това време, ако имаше нещо общо със жили, защото от десния склон на коритото и като безброй малки кръвоносни съдчета заради снеготопенето се спускаха не притоци, а по скоро сълзящи ручейчета, които трябваше постоянно да прескачаме. Не след дълго се появиха и първите борове, които нарядко се издигаха до буйната реката, а по надолу и по склоновете образуващи коритото и. И сякаш за да придаде повече цвят на есенните си багри природата бе решила да пръсне на много места сините минзухари, чиито цветове плахо се подаваха през изсъхналата трева. На много места покрай покритите със свеж и зелен мъх огромни камъни растеше здравец. Острата му приятна миризма изпълваше въздуха заедно с тази на свежестта на боровия аромат и окапали листа на появилите се тук там широколистни дървета. Тези миризми будеха в мен усещането за уют и дом, на нещо старо топло и приятно, което далеч от дома в дебрите на планината ме караше да се чувствам на мястото си.
Навлизайки във вече широколистната гора, тръгнахме по златния килим на уморено полегналите за сън листа, видели не един и двама такива като нас да бродят под тях и да им се възхищават. Без да могат да се помръднат от дърветата през целия си живот, те сякаш бяха успели през тези месеци да съберат всичката мъдрост на света и познали смисъла на живота бяха готови да се отдадат на вечността. Мисията им да даряват радост и свежест бе изпълнена и въпреки всичко те сякаш тържествено ни посрещаха и изпращаха едновременно след дълга раздяла. Топлите багри на есента създаваха усещането за спокойствие. В кратките почивки когато се заслушвахме в тишината можехме да чуем падането на листата. Гората бе красива и суетна и може би тъжна, въпреки опитите на палавите слънчеви лъчи минаващи през короните на дърветата да я развеселят. Крачехме съпроводени от шумоленето на листата в краката ни за да минем покрай множество големи мравуняци, които образуваха някакъв мравешки град старателно ограден с дървени оградки от нечия грижлива ръка.
Лъкатушещия се път ни изведе до хижа Пирин, където бяхме посрещнати от не особено гостоприемните и кучета пазачи. Влязохме в масивната сграда и по гюрултията се ориентирахме към столовата. Тук ни одари като круше мириса на задименото от тютюнев дим помещение, съчетано с този на джибри.
Компанията бе многолюдна и шумна в явно доста напреднала пиянска фаза. Поздравихме, но поздрава увисна във синкавия въздух без отговор, навярно прихванат от паяжините по ъглите на високото помещение. На поставка скована на нивото на главите ни гърмеше и телевизор на който никой не обръщаше внимание. Запитахме кой е хижаря. Преди да влезем си помислихме, че кучетата вън са негостоприемни – нищо подобно. На въпроса ни отговори човек седнал с гръб към нас, без да благоволи да се обърне и да ни погледне от както сме влезли, че хижарят го нямало. Явно това се оказа доста смешно за всички останали, защото през пиянски кикот обясниха, че точно този пиян нещастник е хижаря заедно с още един алкохолно зависим тип. Усетих как ме облива една приятна топлина тръгваща от гърдите ми към цялото тяло и знаейки, че от тук нататък стигна ли до приятната отмала в крайниците с тези пияндета ще е свършено, взаимно успокоявайки се със кипналия вече Жек започнахме да обмисляме вариант да продължим към Рожен, но се оказа, че до там има доста път и бяхме принудени да останем.
Естествено, че не можеше да получим топла вода и след като ни казаха къде е стаята където да се настаним ние се качихме в нея. Качихме, защото беше на втория етаж, набъкана с двуетажни легла, покрити с не застлани дюшеци тънеща във прах и мръсотия, с температура с пъти по ниска от тази на вън в момента. Отворихме прозореца за да излезе миризмата на мухъл и плъхове и се захванахме да си приготвим храна. Хапнахме и слязохме в единственото затоплено помещение в хижата – столовата.
Пиянската компания се беше разредила и беше сведена до четири отрепки, две от които бяха хижарите. Този който ни каза, че го „нямало” се беше привел вече в безпомощно състояние и с глава забита в масата спеше. Колегата му някъде излезе, а единият от останалите гости се захвана да ни успокоява, явно притеснен от свирепите ни погледи и да ни обяснява колко добро било, когато е трезво, нещото което се крепеше на две точки в момента –задника и главата си. С не малко усилия да съм спокоен отговорих, че мен не ме интересува кога какъв е, а ме интересува сега и тук как ме посреща, защото ако не се лъжа неговата работа се свежда точно до това плюс даването на подслон и храна на планинарите, които минават през хижата му. Но този тук явно друго освен чашката не го интересуваше и мисля основателно ми се завъртя въпроса в главата как и кой стопанисва тази хижа и по какъв критерий се избират хижарите – може би по надпиване? И един път избрани как се осъществява контрола над тях. Едно обаче е вярно, че собствениците на тази хижа не си знаят интересите, защото аз и колегата ми например повече там няма да стъпим, освен това ще посъветваме всичките си приятели и познати които ходят по планините така да си плануват маршрутите, че да не минават от там.
По едно време мъртво пияния възкръсна и се надигна за да се изнесе от столовата и повече не го видяхме. При нас остана втория хижар, който подхвана дистанционното на телевизора и ми се струва не пропусна нито един сапунен сериал до 19.30ч когато вече отчаяни, че вечерта така ще мине изгледахме новините. Направихме си една солидна вечеря, но от нашите продукти, защото всичко тук беше рай за ХЕИ инспектор и се качихме в студената стая. Тук може би трябва да поясня, че навсякъде където се рових в интернет за тази хижа четох, че се отоплява зимата на дърва, но хижаря ни каза, че това не е вярно и че хижата дори не работела през зимата и направо да ни се чуди човек за какво дадохме по пет лева за нощувка и какво получихме срещу тези пари.
Избрахме си две горни от двуетажните легла с надеждата, че макар и малко горе ще е по топло, навлякохме каквото имахме като дрехи и се опаковахме със спалните си чували. Пирине, Пирине, ако имаше крака сигурно със шут по задниците щеше да ги изриташ тези надолу по склоновете си.

Ден 8
Станахме по тъмно измихме се закусихме с остатъка от вечерята си и след като платихме на незнаещия къде се намира от махморлук хижар тръгнахме за Рожен.
Това щеше да ни е последния ден в планината, защото финансово бяхме приключени и ако стигнехме по обед в Рожен щяхме да хванем автобуса за Сандански, а от там за София за да се приберем.
Сумрака в който тръгнахме бързо беше разкъсан от изгряващото слънце. Предстоеше ни едно кратко изкачване и след това постоянно спускане. През широколистата гора която беше свела клони под формата на тунел ние закрачихме по широка пътека за която по точното определение е коларски път. Не можехме да не спрем при къпиновите храсти примамени от сочните плодове и през смях си казвахме, че лапваме за последно поредното плодче и че тръгваме, но се оказваше доста по трудна задача откъсването ни от трънливия храст. С голямо усилие на волята все пак го зарязвахме и продължавахме напред до следващото. Накрая преценихме, че с тези темпове до никъде няма да стигнем и се заехме сериозно да ходим, като само от време на време в движение се навеждахме да съберем някоя и друга джанка от земята, защото някак си беше неучтиво да подминем така предложените ни от природата плодове.
По някое време пред нас се откриха ерозиралите земни форми на релефа характерен за Мелник и Рожен. На мен ми беше тъжно за раздялата с планината, но всяка наша крачка ни отдалечаваше от нея. На места заради липсваща маркировка се налагаше да ползваме компаса за да разберем по кой път да тръгнем, защото беше явно, че тези места са просечени от много пътеки, които не бяха отбелязани на картата и въпреки това на няколко пъти се наложи да се връщаме за да хванем по верния маршрут. Колкото по надолу слизахме нещата се влошаваха, защото навсякъде личаха следите на дървосекачите. Пътищата бяха изровени от тежките камиони и допускам, че разчиствайки им терена за да минат дърварите са секли и дръвчета на които е имало маркировка, защото по едно време тя съвсем изчезна. Някъде далече се чуваше ръмженето на моторните резачки и от време на време лекия полъх на вятъра донасяше до ушите ни шума на двигател на голям камион, който пъплеше някъде по баирите. Не без усилие и лутане се добрахме до Роженския поток и по песъчливия път се заспускахме за последния участък от нашия поход.
Минахме покрай един пчелин и си разквасихме устните с дивите круши които събрахме пътьом. Още няколко постройки и излязохме на асфалтовия път. Малко след като стъпихме на него и бяхме тръгнали към Рожен ни подмина автобуса Сандански-Рожен-Сандански. Не бързахме, защото така или иначе той щеше да се върне по същия път и тогава щяхме да се качим.
Последен завой и ето ни до съборената табела оказваща населеното място Рожен. Спуснахме се по уличката минавайки покрай мотела, на който определено по му подхожда хубавата българска дума гостоприемница, но разбира се тя ще бъде непонятна за чужденците и се озовахме на мегдана. На не големия площад автобусът тъкмо обръщаше и ние бързо подминахме една баба, която настоятелно ни подканяше да си купим мед, сладко от смокини и есенни плодове, които беше наредила на една сергийка. Натоварихме раниците в багажното отделение и потеглихме към Сандански.
Докато лъкатушехме по тесния път и спирахме на странни населени места с по няколко къщи за да се качат хората шофьора ни обясни, че веднага след като пристигнем в Сандански имаме връзка за София. Приятно отпуснали уморените си крака ние се наслаждавахме на тази разходка предоставяща ни възможност да видим Мелник – изключително малък за нашите представи заедно с прословутите му лозя. Лозовите масиви (ако въобще може да се нарекат така) бяха пръснати по склоновете и мислите които ми минаваха бяха, че те едва ли са достатъчни да напоят жадните за гъстото вино туристи дошли чак до тук, та камо ли да се пусне в масова продажба прословутото Мелнишко вино. Е, в такъв случай какво пия аз когато си купя от магазина от тази марка един Бог знае.
Влизайки в Сандански веднага си пролича възхода на града с невероятно многото си строежи. От всякъде стърчаха стрели на кранове, по улиците щъкаха багери тръгнали за следващия изкоп, но въпреки това интензивно строителство навсякъде беше чисто и подредено с нужната дискретност така, че строежите да не нарушават градския ритъм.
Сменихме автобусите и поехме за София. Предвижвайки се на север пътят ни естествено, че минаваше покрай двете планини, които бяхме прекосили. Колкото еднакви толкова и различни както по структура така и по характер който ни показаха. Очарователни всяка сама за себе си, Рила ни беше притиснала в прегръдките си и въпреки, че не можахме да видим почти нищо от нея ние имахме възможността да я почувстваме –силна, мощна, властна. Усещането за близост въпреки отвратителното време беше като магия в която останахме подвластни. Пирин, напротив – слънчев и приветлив ни показа всичките си прелести по пътя без да ни спестява или загатва нещо. Двете планини по коренно различен начин ни удостоиха с честа да ги опознаем. Всяка от тях по свой си начин ни издигна и ни докосна до своето съвършенство. А аз се чувствах гузен. Гузен за това, че бях консуматор. Получих толкова много от тях, а нищо не дадох. В една такава близост това не е честно. Или може би не е честно по нашите критерии, защото какво можем да им дадем на тях ние обикновените хора- нищо. Напротив, ако се опитаме да сторим нещо то ще бъде само в техен ущърб, а може би на тях им е достатъчна любовта ни, може би те са божието послание да бъдем добри и да се стремим към съвършенство. Не знам, но със сигурност зная, че хората когато стъпят в планината се променят. В погледите им се чете доброта и разбирателство, отзивчивост и взаимопомощ. Тук в планината човек ми е давал последната си храна, защото моята беше свършила. Тук в планината младо семейство в началото на прехода си беше готово да сподели водата си с нас въпреки, че ние бяхме на няма 15 мин от хижата и не сме ги молили за вода, а те случайно дочуха разговора ни в който споменавахме това.
Загледан през прозореца на автобуса аз се сбогувах с тези планини и изпитвах съжаление не само от раздялата ни, но и от това, че се връщах в свят, в който тези правила не важат. Сбогувах се с планините и им обещавах да остана колкото се може по дълго добър, като по този начин щях да отнеса от тях не само картините запечатани в съзнанието си, а и част от духа им. И знаех, че когато отново се омърся, което щеше да стане неизбежно, те щяха да ме чакат за да ме приемат за поредното ми пречистване.
Пътувахме към столицата седейки един до друг с Жек и мълчахме. Изминали дълъг път през това вече осем дневно пътешествие, доверявайки се един на друг, още повече сплотени и синхронизирани, ние нямахме какво да си кажем. Не беше нужно да говорим, защото може би и на това ни беше научила планината да показваме, а не да казваме не да празнословим, а да доказваме това което мислим и чувстваме. Стиснатите приятелски ръце в поздрав за успешно приключилото пътуване беше напълно достатъчно.
Движехме се по поречието на река Струма и вече в мен се пораждаше идеята за следващото ни пътешествие. Все още смътна, но споделена и одобрена от Жек тя бе свързана с пътуване по вода.
Пристигнахме в София и запълнихме времето до нощния влак за Шумен с ядене на пица и дремене в чакалнята на гарата. Натоварихме се на влака и в ранните часове на деветия ден бяхме при семействата си, пречистени възвишени и добри… до следващия път.

 

 

Тихомир Радев


Подобни публикации:
Мадарско плато
Качване на хижа Рай
Зелениковски манастир
Странджа 2010
Най-източните Родопи - Омарлар
100те национални туристически обекта - Исторически музей, Мелник