След като преди около два месеца бяхме посетили природните феномени Каменната сватба и Каменните гъби, сега бяхме на път да разгледаме други две от чудесата на природата, а именно един водопад и една пещера. И тъй като малкият ни син е само на година и 10 месеца, трябваше да бъдат леснодостъпни места или поне да не се налага да го носим дълго на ръце, тъй като си е доста тежичък.

 

След закуска в хотела се натоварихме с децата в колата и тръгнахме от Велико Търново в търсене на водопада край село Хотница. От интернет се бях осведомила, че се стига почти до него с кола. Предварително получихме някаква информация и от жената в хотела за посоката, за да не се лутаме напразно към кой изход на Велико Търново да се насочим и ето ни вече сме на пътя за Русе. Село Хотница се намира на 15 км от Велико Търново, но за съжаление табели, както в повечето случаи за красивите места, няма. Когато стигнахме до Самоводяне (докъдето знаехме от жената в хотела) спряхме, за да попитаме за посоката, а възрастният господин беше толкова учуден, че отиваме до водопада край Хотница, че в един момент решихме, че няма какво да се види на това място, но въпреки всичко завихме наляво в посока село Ресен и продължихме. След известно време отново стигнахме на място, където трябваше да решаваме за посоката – по главния път напред за село Ресен, наляво за Павликени, а до него и един страничен път без табела. Разгледахме картата, която носехме, но или ние много не разбираме от карти, или така я бяха направили, но не ни беше много ясно накъде трябваше да тръгнем. Съпругът ми зави наляво, за да не сме на главния път и излезе от колата като се опитваше да спре всеки, който включеше мигач за завой наляво, мислейки си, че ще познава района. Така и стана. След първия неуспешен опит – човекът и той не беше много наясно къде отива, съпругът ми спря един костюмиран господин с „Лада”, който май нямаше никакво намерение да спира, но като ни видя с децата, явно размисли. След обстоен разпит при кого отиваме в село Хотница и след като разбра, че просто искаме да видим водопада, поехме след него и в центъра на селото ни помаха с ръка да спрем. Въпреки, че в центъра вече имаше табели за „Хотнишка екопътека” ни упъти подробно и ни разказа колко красиво е било преди години около водопада, но след това мястото е било запуснато. Последвахме указанията му и след около километър вече бяхме там.

 

Малко дървено сводесто мостче ни отведе на тиха неголяма полянка, от която се разкри невероятна и неописуема гледка. Наистина с думи трудно може да се опише приказната гледка, разкриваща се пред погледите ни, а и обектива не можеше да улови съвсем красотата й, тъй като слънцето беше огряло водопада с лъчите си и трудно се снимаше. Гледката просто трябва да се види, за да се усети магнетичната сила на това велико творение на природата.

Водопадът „Кая Бунар”, както още наричат Хотнишкия водопад, не е голям, само около тридесетина метра висок, но е много интересен и красив водопад. Тук човек може да намери красота, спокойствие и прохлада. Това е едно от местата, които си заслужава човек да посети, място, на което човешкото око наистина може с удоволствие да се порадва. От невисока скала, обрасла с дървета и храсти се спуска водопада, а водите му се събират в малко езерце. И този невероятен зелен цвят… За пръв път виждам такава изумрудено зелена вода. Водата падаше от двете страни на скалата, като лявата му част се провираше през един отвор в скалата, а дясната се разбиваше със сила в малкото поточе. Не мога да си представя какво би било чувството, ако видя водопада по-пълноводен. Стоях точно пред него и се бях потопила в спокойствието и приятните звуци на падащите води. Стичащата се по гладките скали вода просто ме пленяваше, а дърветата, храстите и тревите създаваха илюзията, че са поникнали в самите скали. Стоейки там в главата ми изникнаха спомени от един стар филм „Синята лагуна” – безлюдно, красиво, екзотично, просто приказно. Само да можеше да се цамбурнем в езерцето. Всичко бе като една магия – магията на природата.

В подножието на водопада започва Хотнишката екопътека, но разбрахме, че на места е доста стръмана и тясна и не става за малки деца, затова и не се пробвахме. Пожелах си, когато децата порастнат достатъчно, за да могат да минат маршрута, без да се налага да ги носим, да дойдем отново и да минем по цялата екопътека, която разбрахме не е дълга, само около километър и половина и води до самия извор „Кая Бунар”, за да можем да се насладим на още красиви гледки от великолепната българска природа. Самата Хотнишка екопътека е изградена в ждрелото на река Бохот, където се намира и самия водопад, а според експерти Хотнишкият водопад води класацията за най-атрактивен водопад в Северна България.

 

В крайна сметка се оказа, че това не толкова лесно място за намиране, е наистина прекрасно и доказва огромното природно богатство на страната ни. Едва ли има човек, който може да оспори красотата на това невероятно сътворение на природата, истински феномен, несравнимо е. Тръгнах си от това райско и непознато досега за мен кътче на България особено развълнувана и заредена с позитивна енергия към следващата ни спирка – пещерата „Бачо Киро”.

 

Тръгнахме обратно към Велико Търново, а от там поехме по пътя в посока Габрово, а децата се наслаждаваха на тунелите, през които минахме, с викове. Емоцията беше голяма. След като стигнахме Дряново, продължихме по главния път следвайки табелите за Дряновския манастир и не след дълго паркирахме колата. Облякох децата малко по-топло, тъй като бях разбрала, че в пещерата е доста хладно и продължихме вече пеша по указания маршрут. Алеята е асфалтирана, лесно се върви, стигнахме до едно невероятно красиво място с рекичка и водопадче. Спряхме на моста на река Андъка да погледаме и да се порадваме на живописната природа. Водата падаше с голяма сила в реката и песента й беше зашеметяваща.

 

От там по каменни стълби стигнахме до входа на пещерата. Отпред имаше трима-четирима човека, поседнали на пейки. Посрещна ни един любезен екскурзовод, след това си платихме таксата, която в никакъв случай не е голяма. Екскурзоводът ни обясни, че в пещерата „Бачо Киро” има два маршрута – къс – около 300 метра, който се минава за около половин час и дълъг – близо 4 километра, който се минава за повече от час, но трябва да сме група поне от 15 човека, а и с децата съвсем нямаше да е лесно. Избрахме късия маршрут и екскурзоводът ни разказа за пещерата, обясни ни от къде да минем и как да се върнем и че можем да стоим в пещерата колкото поискаме, разбира се до 18 часа трябваше да излезем. А можехме да си направим и снимки. Какво по-хубаво от това?

 

Разположена на 300 метра от Дряновския манастир в отвесна варовикова скала, висока 25 метра на 335 метра надморска височина, пещерата представлява сложен четириетажен лабиринт от пещерни галерии и разклонения. Включена е в списъка на 100-те национални туристически обекти на Българския туристически съюз. Пещерата представлява истински подземен дворец с 12 зали, всяка с име, история и легенда. А ето и имената на залите: „Преддверието”, „Дъждовната зала”, „Концертната зала”, „Медузите”, „Мечата пързалка”, зала „Поп Харитон”, „Срутището”, „Мечата поляна”, „Самотният сталактон”, „Чистилището”, „Тронната зала” и „Приемната зала”. За „Чистилището” се вярва, че пречиства от грехове, ако се провреш през тясната дупка в стената. В „Мечата поляна” е открит скелет на пещерна мечка с височина 3 метра и от пещерна хиена. Температурата в нея е постоянна от 13 градуса, а влажността й е 95% и както каза екскурзовода цялата скала отвътре е надупчена като швейцарско сирене, тъй като се е образувала вследствие на отдръпването на водите на подземна река. Това е първата благоустроена пещера за посещения и не случайно е кръстена така, тя е укривала въстаници и е дала своя принос за освобождението на България.

Влязохме през ниския вход и поехме към първата зала „Преддверието”. Това е и най-проучената от археолозите зала. В нея са открити оръдия на труда и следи от човешко присъствие, които датират от средния и късния Палеолит. Въпреки осветлението в пещерата, в началото ми беше малко трудно да гледам, но после очите ми свикнаха с оскъдната светлина и започнах да различавам отделни фигури. По тавана имаше много пукнатини, в които карстовите води са изваяли разширения, между които като кулиси над театрална сцена  се спускат масивни каменни завеси. Изведнъж  тавана рязко се повишава, за да се спусне рязко отново към края на залата. На едно място дори трябваше да се проврем, за да минем. Продължихме по осветения маршрут, а ходенето ставаше доста трудно, тъй като беше изключително хлъзгаво.  А по-навътре ставаше все по-красиво и по-красиво.

След като се изкачихме по стръмната пътечка ногоре достигнахме „Дъждовната зала”, където отчтливо се чуваха звуците от падащите капки вода в малкото езерце. Малкият ни син не преставаше да повтаря „Капи, капи”, тъй като капките падаха и на главата му. На всички ни беше ясна причината за името на самата зала. Там забелязахме една стена, на която имаше залепени много дребни монети, решихме, че може да е на късмет и дадохме на децата и те да се пробват, а осветлението правеше монетите по стените да проблясват странно. В тази зала има богато разнообразие от варовикови образувания – сталактити, сталагмити, сталактони, колони и завеси, но по-интересни за мен лично бяха скалните образувания, които наподобяват различни фигури, човек с богато въображение може да види какво ли не на такова изпълнено с форми място. През вековете природата се бе потрудила да сътвори причудливи форми на животни, цветя, хора и други предмети, има множество тънки, макароновидни сталактити, наподобяващи вкаменен дъжд. Не липсваха и малки, миниатюрни разноцветни завеси. Освен самите скални образувания, бях много впечатлена и от цветовете на самата пещера. Не знам дали беше резултат на работата на водата или от умелото осветление, но всичко беше в невероятни цветове.

Тесни, стръмни стъпала ни отведоха до по-голяма и висока зала, наречена „Концертната зала”. От високия таван на залата се спускаха разнообразни сталагтити. Стоях там с поглед нагоре и оприличавах сталактитите на различни предмети от реалния свят. А децата… толкова много се радваха и малкия започна да пее „Мила моя мамо” и тъй като знае само дотук песента, я повтори няколко пъти и пак, и пак, и пак, а големият  (на 6 г.) гледаше във всяка дупка и пукнатина, за да види какво ли ще излезе от там. Акустиката в тази зала е наистина впечатляваща. Продължавах да се наслаждавам на чудноватите фигури, скрити в полусенките на изкуственото осветление.

Това е наистина една природна забележителност на България, която всеки човек трябва да посети и както и за Хотнишкия водопад си пожелах да дойдем отново с децата след няколко години и да минем по дългия маршрут, защото съдейки по красотата на „Дъждовната зала” и „Концертната зала” мога да си представя какви гледки ме очакват в другите зали. А и всичо това трябва да се види от всеки със собствените му очи, за да се усети, защото обективите не могат да уловят истинската красота на място като това. С умиление и гордост излязохме от пещерата, отбихме се за кратко в Дряновския манастир и окаляни, особено децата, поехме обратно към Хасково.

 

 

Текст и снимки: Димитрия Георгиева

 



Подобни публикации:
Видео разходки - Емен, Еменски каньон
Емен - по ръба на каньона. Еменска екопътека, пещера и водопади. Една красота като от приказките.
Разходка до Деветашката пещера и Крушунските водопади
Разходка до Деветашката пещера и Крушунския водопад
Хотница. Хотнишки водопади и екопътека.
Къща за гости "Четири Сезона"