В ранния слънчев и топъл следобед на 02.05.2006г завъртях контактния ключ, стартерът изжужа и двигателят на голфчето ми замърка кротко, готово да ме понесе към една моя детска мечта.

Спомням си как като малък седях на моста над реката в родния си град и се питах какво ли е да се спуснеш по нея, че чак до морето да стигнеш. Тези мисли за размерите на рекичката, която минава от там за мнозина може и да са смешни, но не и за хлапето, което не само мечтаеше, но и правеше опити най-сполучливия от които беше с един огромен стиропорен блок,  който естествено след няколко колебливи поклащания се преобърна.

Сега нещата вече седяха друго яче – подготовката беше на нужното ниво и вместо стиропор на багажника върху Голфа (специално поръчан за целта и направен от баща ми) лежеше здраво превързано, незнаещо годините си двуместно туристическо кану. Познавачите на лодки ехидно биха се подсмихнали и пренебрежително биха казали „Хм, Тутраканка”, но за мен това корито горе беше плавателното средство за осъществяване на отколешна мечта.

В интерес на истината, след като лодката беше изшкурена, залепена, пак шкурена, китосана и боядисана видът и здравината и едва ли отстъпваха сериозно на първите и години когато е близнала вода. Всичкия този труд положихме аз и Наско – мой колега и приятел, който щеше да ми е спътник в това приключение.

Отначало плавно и полека заради товара над мен, след това все по уверено подкарах Голфа към гр. Бяла – изходния пункт за спускането ни по река Янтра. В натъпкания с багаж автомобил освен мен и Наско имаше и още двама пътника – Венци и приятелката му Мария, които притиснати не само от любовта си, но и от палатки спални чували и какво ли още не се бяха свили на задната седалка. Пътувахме леко и приятно и докато всеки мине по реда си да се сети какво е забравил да вземе стигнахме до Бяла.

На входа на града имаше спрян полицейски автомобил с трима катаджии, които услужливо ни обясниха къде преди два дни са лагерували другите, както ги нарекоха „лодкари”. Спазвайки напътствията им стигнахме до моста на Кольо Фичето и тръгнахме по десния бряг да търсим място за нощуване, но от тази страна на реката вървеше асфалтов път и брега беше стръмен и неподходящ за целта за това се наложи да се върнем и да минем от другата страна на реката и не след дълго намерихме желаното местенце където да направим своя лагер. Не много високо над нивото на реката на левия и бряг имаше тополова гора, която щеше да приюти палатките ни за през нощта.

Спрях колата и преди да започнем да разтоварваме застанах на брега и се загледах в пълноводната река, която носеше водите си на талази и потръпнах в очакване на приключението.

Започнахме разпъването на палатките. Моите две китайски кокетки лесно и бързо може да разпъне дори дъщеря ми, така че и ние нямахме проблем, но нещата не стояха точно така и с палатката на Наско, която се оказа руско изобретение, за което е нужно инженерно образование плюс завършен курс за експлоатация на въпросното съоръжение. Не че палатка беше кой знае каква, но просто той не я беше разпъвал много отдавна и когато трябва да сглобиш рейки с различна дължина, които трябва да са поставени на точно определеното място те тогава стават много комбинациите и по законите на Мърфи една от последните ще е вярната.

След като се справихме с брезентовото чудо се заловихме да съберем дърва. Не че не си носехме газов котлон със всичката необходима посуда за която се беше погрижила Марийчето, но какво е лагер без лагерен огън. Огънят освен за уют, светлина и топлина щеше да ни е необходим да прогонва комарите, които са неизбежни в едно такова нощуване край вода. Горивен материал имаше донесен достатъчно от реката, така че не загубихме много от ценното си време, а се захванахме със съществената част, а именно шишовете. Тук доказал се в старанието си беше разбира се Наско, на който по абсолютно никакъв начин не бих желал да попреча, когато се занимава с тази тънка работа да разръчка жарта, да намести, а след това и да завърти ароматните шишове, като вземе необходимата доза лютив пушек и през сълзи да каже – „Чудно!!!”.

Разляхме ракийката и отпивайки се оставихме да бъдем погълнати от нощта напоена с аромата на зелена трева. Звукът от съвсем тихия ромон подсказващ за бавно течащата до нас река и  песента на все още не искащите да заспят  птици някъде в клоните на тополите над главите ни, както и пропукването на огъня ни караше да се чувстваме първични и не просто да сме странични наблюдатели на природата, а част от нея. С  всяко дълбоко поемане на прохладния чист въздух  изграждах и укрепвах тази връзка. Гледах отражението на огъня в лицата на приятелите си и си мислех от колко малко се нуждае човек за да е щастлив, мислех как забравяме, че щастието може да бъде в песента на птицата, за която по някога оставаме глухи, в полъха на вятъра понасящ цвета на върбата до нас, в капката роса овлажнила жадната за досег с природата длан. Търсех отговори на това защо чак сега осъществявам тази своя мечта, питах се останаха ли мечти, които са по силите ми, а ако не са тогава… Звездите изплуваха една по една и замъждукаха приканвайки ни да откриваме съзвездията им.

В цялата тази хармония между човек и природа имаше нещо което не се връзваше, нещо което беше усещане, а не дразнител, но не можех да схвана какво докато не се вгледах в човека пред мен – Венци. Зиморничаво увит в якето си, свит на одеалото на земята, облечен в светло сив анцуг и… с бели чорапки. Когато видяното най после достигна до съзнанието ми и то го асимилира прихнах да се смея. Това момче имаше съвсем други увлечения, които бяха много  далеч от моите и на останалите двама представи за симбиоза с майката природа. Той се интересува от високо скоростни мотори и съм му казвал, че е въпрос на време да си строши главата, още повече, че от няколко дни имаше нов мотор и май мислите и желанията му в момента бяха точно там. Как се беше озовал тук? Ами като добър приятел откликна на молбата ми да дойде с нас, защото щеше да ни трябва шофьор, който да закара колата от Бяла до следващия ни лагер. Виж приятелката му не споделяше неговия негативизъм и също като нас беше във възторг от заобикалящата ни природа и от тихата и спокойна вечер.

След като се навечеряхме прибрахме всичко което би представлявало хранителен интерес на животинките в околността и се вмъкнахме в спалните чували, затворихме плътно циповете на палатките за да не станем храна на кръвопиещите насекоми и се оставихме на концерта на влюбените птици, които явно имаха някакъв събор точно над главите ни и ни беше станало ясно, че надпяването ще продължи до сутринта.

Навярно ако сред нас имаше орнитолог цяла вечер щеше да има занимание да разпознава многобройните гласове на различните видове птици, защото утрото ни завари със същата симфония с която ни беше оставила и нощта.

Дали се наспах бързо или просто нямах търпение да пуснем лодката на вода, но още по тъмно бях буден и си мислех за релаксиращия сеанс на птичия хор. Когато се развидели излязох от палатката и усетих прохладата на утрото. Над реката се носеше ефирно тънко було на едва, едва прокрадваща се мъгла. Измъкнах газовия котлон и сложих вода за кафе.

Както и предположих моето ставане не можеше да остане скрито, а и как да остане с многобройните отваряния на ципове на спалния чувал и палатката. От палатката на Венци и Мария се чу шумолене на шушляк съпроводено с поклащането и. Автоматично изключих едната от причините за поклащане заради никоето време и останах загледан, като си направих сам със себе си облог кой ще излезе от там и естествено спечелих. Беше Марийчето. За Венци всеки един час преди 12 на обед беше твърде ранен.

Направихме кафето и не след дълго из под брезентовия си апартамент изскочи и Наско. Вече нищо не можеше да ме спре да си доставя удоволствието да събудя Венци. Разтресох палатката му на което ми бе отговорено с будеща уважение, като се има в предвид, че излиза от спящ човек псувня. Подканен и от приятелката си  и последния член на експедицията ни се събуди.

Закусихме на бързо, прибрахме багажа и се отправихме към моста на Кольо Фичето. Спрях колата почти до реката. Смъкнахме кануто и отново проверихме дали в него се намира всичко необходимо – карта дрехи за преобличане ако се обърнем, обяд, вода и всичко това старателно опаковано. Облякохме спасителните жилетки и понесохме лодката към реката. Пускайки я на вода отговорихме на Венци дали не сме се отказали и един по един седнахме на местата си. Хванахме веслата направени от стар телевизор марка Рубин и колове на военна палатка отблъснахме се от брега и бяхме поети от течението.

Спазвайки препоръките на момчетата от форума за каяк започнахме интензивно да гребем за да се получи динамичната стабилност на лодката и да е готова да се вмъкне в бързея под моста. Няколко разклащания и сме от другата му страна в спокойните води на реката.

Усещането мога само да го сравня с това когато за първи път подкараш колело сам, когато за първи път полетиш с парапланер, абе въобще когато за първи път изпитваш нещо вълнуващо. Носехме се по реката леко поклащайки се загребвайки колкото да насочваме лодката в правилната посока, всичко останало го правеше течението – бяхме се отдали на волята му. Скоростта ни едва ли надхвърляше скоростта с която например правя крос, но в случая тя нямаше абсолютно никакво значение. Колкото повече напредвахме, толкова повече се убеждавах, че ми предстоеше най мързеливото пътешествие, което съм предприемал – седиш и се возиш и единственото което се иска от теб е да се наслаждаваш на природата, като трябва обаче много да внимаваш да не изтървеш я двойка излитащи диви патици, я важно крачещ щъркел по някой от двата бряга, както и да се чудиш каква пък е тази чудновата птица която прелита пред нас.

Гледките и пейзажите се редуваха и вниманието ни биваше привличано ту от  кичеста върба чиито клони се спускат до сами водите и ни подканват да насочим лодката и да минем точно под тях, ту абстрактната форма изградена около някой голям дънер около който са се натрупали многобройни наноси. Всеки нов завой на реката ни предоставяше нова панорама – малки къщурки на високия хребет, крайните къщи на близкото село, желязната конструкция на железопътния мост, но ние чакахме друг бетонов мост. Пак от форума в интернет ме бяха предупредили, че видим ли бетонов мост веднага трябва да излезем на левия бряг, защото в противен случай щяхме да скочим от праг, който беше по цялата ширина на реката, което ни гарантираше разбиване на лодката и контузии по нас.

Не след дълго видяхме и моста. Не само го видяхме, но и чухме боботенето на падащата от прага вода. Плъзгащия се напред поглед по иначе равната водна повърхност виждаше ръба на денивелацията. Потърсихме място, където да акостираме и накрая се спряхме до камъните непосредствено преди моста. Излязохме на брега като изнесохме и лодката. След като огледахме местата за спускането и отново на вода я понесохме пред безразличните погледи на няколко рибари хвърлили въдици въпреки забраната за риболов. Спуснахме лодката след заливчето, като по този начин отново послушахме вещите в тази област и избегнахме плитчината и обратното течение в него, натоварихме се и отново потеглихме.

Венци и Мария щяха да ни чакат в с. Белцов. Отново се заредиха речните картини, които уж си приличат, но уви не губеха нашия интерес. Пастир със стадото си се провиква от тучната ливада, отвесна скала обливана от течението на реката се бори да и устои, но постепенно губи битката пред постоянството на водата, като и предоставя основата си за да я пропусне в издълбаната ниша.

След поредния завой на реката виждаме и колата ми спряна на пътя, който се е прислонил до реката. Явно сме били забелязани и от Марийчето, защото тя вече ни чакаше в засада заедно с фотоапарата си. След доста лутане по десния тинест бряг най после намерихме място, където да акостираме и да излезем на брега, като преди това укрепихме лодката за да не я търсим на долу по течението. И тъй като беше станало обед решихме да хапнем там. Бързо разгънахме софрата и хапвайки ние с Наско се наслаждавахме на това да се изпънем – нещо, което разбира се в кануто е невъзможно да се направи. След като се нахранихме и поляхме обяда с биричка взехме решение да продължим до с.Беляново, като задачата на Венци бе да отиде с колата там и да намери място за лагеруване.

Качихме се отново в лодката и потеглихме минавайки под пътния мост. И ако съм ви казал, че пътуването до тук е било приятно и красиво съм ви излъгал, защото това  което ни предстоеше беше просто приказка. Постепенно лодката ни навлезе в някакво скалисто дефиле. И без това спокойната река като че ли замря съвсем за да забави ход и да ни предостави възможност колкото се може по дълго да се любуваме на красотата която ни заобикаляше.

Левия бряг беше обрасъл с високи снажни тополи, които газеха във водата, а десният в красиви отвесни скали изпъстрени с множество малки пещери,  за които понякога се усъмнявах дали не са скални манастири. Част от  множеството цепнатини бяха станали подслон за скални гълъби, които неспирно прелитаха високо над нас. На няколко пъти насочвахме лодката и влизахме в наводнените скални ниши издълбани от водата. Борещата се за живот растителност на места беше решила, че може да вирее и върху скалата, а тя пък услужливо се беше подложила на жълто кафяви лишеи, туфи с треви които цъфтяха в жълто кацнали, като на нарочно направени цветарници и дори дървета, които излизаха от цепнатините. Всички тези растения заедно с гълъбите съживяваха скалата и заедно с динамиката на макар и бавно течащата долу река я правеха като жив организъм, който ни посрещаше доверчиво. Малко по надолу същите такива скали се появиха и на левия бряг. Във въздуха се носеше аромат на цъфнал люляк, който незнайно как се бе закрепил за скалата и бе свел натежали цветове над реката. По водата се носеха окапалите цветчета на върбите, които търсеха своя пристан за да започнат един нов живот. Високо над главите ни, където свършваше скалата започваше синьото небе опъстрено с малки бели облачета.

Изведнъж хармонията се наруши от моторен шум. С Наско се огледахме объркано. Тук между тези скали ясно се чуваше усилващия се шум на двигател. Наблизо път не минава, а дори и да минава то той би трябвало да е високо горе, но картата бе категорична, че път няма. Не се чудехме още дълго, когато от долу срещу течението за най голяма наше изненада се появи моторна лодка и то със син буркан, което пък ни слиса окончателно. Просветна ни чак когато видяхме униформен на носа на лодката с отличителните белези на гранична полиция. Лодката намали и се изравни с нас. Служителят на гранична полиция ни запита от къде сме и на къде отиваме и след като получи отговора запалиха отново мотора и  продължиха нагоре по течението, като естествено ги изпратих с една снимка ( все пак не всеки ден ме спират за проверка от гранична полиция и то с лодка ).

След като излязохме от каньона продължихме спускането и не след дълго стигнахме до нискостеблена горичка от дясната ни страна, която беше залята от реката. Разбира се не пропуснахме възможността да се наврем в нея и повече с пробутване от дърво на дърво от колкото с гребане си проправяхме път напред. Навирайки се все по дълбоко в нея си зададохме въпроса какво ли е да сме на такова място в тропическа гора и да ни дебнат крокодили…?

Петстотин метра по надолу имаше въжен пешеходен мост изграден от стоманени въжета и дъски. Малко след като го подминахме видяхме и останалата част от групата ни заедно с колата, която беше спряна сред малкото дървета на иначе хубава поляна в края на с.Беляново.

Излязохме на брега. За днес бяхме вече приключили с водоплаването. Заловихме се да съберем дърва за огъня, но това се оказа по сложна задача от колкото предната вечер, защото преди два дни, както щяхме да разберем по късно тази поляна е била покрита с палатки на преминалите „лодкари”, които също са лагерували тук. Трябва да призная и изкажа уважението си към тези хора, защото освен по липсата на дърва по абсолютно нищо друго не личеше там да е имало такава масовка – нито хартийка, нито обелка  никакво боклучи. Разширихме кръга на търсенето и в крайна сметка набавихме дървата. Разпънахме палатките, като този път с Насковата се справихме завидно бързо и се заехме с лов.

Точно така, докато събирахме дървата видях, че има много охлюви по… дърветата явно изгонени от придошлата вода те се бяха качили на високото и заедно с Наско за петнайсетина минути успяхме да съберем една тенджера охлюви.

Нарамили улова се отправихме към центъра на селото за да ги измием да си заредим запасите от вода и биричка. Една приветлива и сговорлива баба обаче ни обясни, че в селото заради кметския наместник нямало течаща вода. Побъбрихме с нея за държавата, политиците и до къде са ни докарали с урбанизацията и се отправихме към магазина. От там взехме една голяма бира и останахме озадачени от доверието на продавачката, която ни остави да си тръгнем без да платим, защото нямала пари да ни върне и плащането го отложихме за следващия ден. Отидохме до близката чешма и на „не течащата вода” измихме охлювите и напълнихме тубите.

Върнахме се при палатките и установихме, че си имаме компания, а именно едно голямо семейство кози водено от бащата – пръча Данчо. Явно чувствайки се на своя територия, бащата, двете майки и цялото домочадие се разхождаха из лагера ни, като едното от яренцата проявяваше завидна упоритост в това да се качи върху палатката на Наско. Той разбира се не остана очарован от това му деяние и в погледа му прочетох, че в него вижда не миловидно и игриво бебе, а добре препечена на пещ вечеря. Трябва да му простим, защото все пак Гергьов ден наближава, а където агне там и яре.

Изпратихме козите и се заехме с готвенето на супата от охлюви. Сложихме  тенджерата с водата и затърсихме запалката. Тук запалка, там запалка, но нея я няма. Естествено никой от нас не беше заинтересован от скриването и за това подозрението веднага падна върху пръча Данчо, който беше допуснат да вилнее из лагера. Венци извади резервната и пустосвайки крадеца запали газовия котлон.

Охлювите кротко си къкреха, а ние запалихме огъня и приготвихме разбира се шишчетата.

Нощта се спусна значително по хладна от предната, но пак така спокойна. Хапнахме, поляхме обилно охлювите с бира и уморени от дългия изпълнен с емоции ден си легнахме. Тази нощ за разлика от предната веднага заспах.

На следващата сутрин не бързахме да ставаме, защото предната вечер един дядо, който си пасеше кравичките в района на лагера ни уведоми, че плаването по Дунав било забранено и че щели да ни спрат на устието на Янтра. Да спиш, ама като си се наспал ставаш. Максимално се стараех да пазя тишина, но отново бях разкрит от Марийчето и във същата последователност един по един се измъкнахме от палатките. Задължителния сутрешен тоалет и не по малко задължителното кафе и закуска и ето ни прибираме багажа. Идеята ни е да минем по въжения мост и да отидем на отсрещния хълм от където се виждал Дунава по думите на дядото и след това да тръгнем с лодката до устието.

Тъкмо прибирахме последната част от багажа когато из зад дърветата се показа любопитно биче. Палавия му поглед с нищо не подсказваше предстоящите събития. Със самодоволна походка, чувствайки се разбира се като у дома си то дойде до нас и започна да си чеше рогата в близката слива. До тук нищо лошо, но сливата явно не му хареса и реши да я замени със многострадалното ми голфче. Добре де, защо точно Голфа си избра, малко ли бяха дърветата на около. Наско самоотвержено грабна дългия прът, който се въргаляше на близо и скочи да защитава честа на колата ми преди да бъде опозорена. Първите няколко побутвания на добичето и виковете „Хъш, махай с от тук!”  дадоха резултат – опашката му се изви като дъга, наведе рога към Наско и хвърляйки къч се спусна към него. Като един опитен матадор той избегна първата атака. Добичето се раз концентрира и се зачуди кого да атакува – дали Венци и Марийчето на единия край, Дали Наско на другия или мен респективно Голфа. Наложи се Атанас да поеме с пръта втора атака за да мога да вляза аз в колата и да запаля. Кануто се намираше на багажника, но не беше завързано. Работещият двигател стопира агресивното животно и аз потеглих, което си беше чисто отстъпление за да не кажа бягство от така завоюваните ни от козите позиции предната вечер, но трябва да ни се признае, че противникът ни сега макар и малоброен беше доста по сериозен. Потеглих, но бичето тръгна след колата и така подбягвайте ме следваше докато вниманието му не беше привлечено от двете близко пасящи крави познати ни от предната вечер собственост на дядото.  И докато аз заобикалях с колата за да и намеря сигурно убежище от страшния звяр въпросния се върнал на поляната при моите приятели. Тук Марийчето, което е едно нежно момиче и силовите методи я отвращават решила да приложи дипломация и да сключи примирие с бичето. Това си намерение тя изказала с думичките „ Бичи, бичи, бичи… ” и стрък трева в ръката. Но врага показал явно не желание за примирие изразено с яростно подгонване, последвано от паническо отстъпление на нашите части. Разбитата ни армия се събра при моста за да се прегрупира  и оглеждайки се за засада премина по него за да отидем на отсрещния хълм. Преминаването не мина без емоции за Мария, която се страхуваше от полюшващата се конструкция. Изкачихме хълма и действително в далечината, но много повече от двата километра, които ни бе казал дядото видяхме Дунав. Побързахме да се върнем, защото времето бе напреднало, а ни чакаше явно доста път.

Нова среща с бика нямахме, защото той беше ангажиран да ухажва две нови свои дружки и ние безпрепятствено се пуснахме на вода. Малко след тръгването си отново минахме покрай живописни скали, които бяха заменени от равнина и по двата бряга. Тук реката съвсем спря за което предположихме е виновен придошлия Дунав. Започналия да духа вятър направо ни връщаше назад и за това трябваше здраво да се хващаме за греблата и да гребем. Далеч напред се виждаха тополите по двата ни бряга и как те се разклоняват в ляво и дясно за да очертаят коритото на голямата река. Лека полека стигнахме до устието. Вятърът беше утихнал и водата беше гладка като огледало. Насреща Дунава беше същия. Предстоеше ни вливането.

Точно на устието видяхме множество постройки на рибарско селце. Някои от къщите бяха наколни други не и това беше причината да бъдат залети от водата. Сгушени между тополите те се мъчеха да устоят на голямата вода. А ние развълнувани от вливането ги подминахме и се понесохме по спокойното течение на Дунав.

По равната повърхност на реката се виждаха ясно къде се образуват водовъртежи  и различните скорости на теченията. На север от нас по близо до Румънския бряг премина върволица от шлепове. Вълните които образуваха със закъснение достигнаха до нас и плавно ни разлюляха.

Малко по на долу стигнахме до залятата хижа Янтра и акостирахме до асфалтовия път. Тук ни чакаха Венци и Мария в компанията на няколко рибари които си ремонтираха лодките. От тях разбрахме, че не е проблем да се спуснем до мястото където бяхме запланували и че не плаването по реката е забранено, а риболова. Обнадеждено от това, след като отдъхнахме отново потеглихме, като трябваше да минем 20км  по Дунав до мястото където Венци да ни вземе. На професионален речен език от километър 536 до 516 . Тръгнахме отново носени от течението, като следяхме километричните табели. Наско беше разочарован, че реката не е така населена с лодки, катери ,шлепове както си я представяше. Не след дълго пред нас се показа остров Батин, който решихме да го заобиколим от южната му страна. Понесохме се надолу като се редувахме в гребането. Някъде по средата на острова открихме скрита в дърветата модерна постройка. Насочихме лодката на там и видяхме една двуетажна дълга сграда още незавършена с голяма веранда. Цялата постройка беше вдигната на колони така, че въпреки високото ниво на водата и това, че всичко около нея беше залято тя бе незасегната. Направихме една обиколка около сградата, като извършвахме своеобразен слаум между дървета, строителни материали и дори лек автомобил залят до волана незнайно как и за какво озовал се на този остров. Разгледахме и гърба на сградата и  отново се плъзнахме по реката за да прекосим ръкава и да отидем от другата – южна страна и да спрем до една платформа с катер от който през усилвател струеше някаква радио станция. Ако не броим безмълвното куче което седеше и охраняваше катера друга жива душа не видяхме и продължихме точно когато по радиото съобщиха че е 15.00 часа.

Дали изминаха и петнайсет минути от тръгването ни когато времето реши да ни покаже, че все пак сме тръгнали да търсим приключения. Небето потъмня и излезе силен поривист източен вятър. Вълните не закъсняха. Отначало само набраздени постепенно те набираха сили и ставаха все по застрашителни за устойчивостта на кануто ни. Опаковах добре фотоапарата си и се захванахме здраво да гребем, защото без гребане по вероятно с този вятър беше да стигнем Шварцвалд отколкото мястото, където ни чакаха.

Дунав явно бе решил да покаже, че не е съвсем безобидна река. Вълните достигнаха до такива размери, че си правеха бели гребени и всяка една се стоварваше върху носа на кануто, като пръските и ни обливаха лицата. Доброто на ситуацията ни бе това, че вятърът бе насрещен и посрещахме вълните с носа, а не с борда, ако беше например от север нямам на идея къде из наводнените гори по брега щяхме да се крием за да го изчакаме да спре.

Подминахме остров Батин и когато се вляхме отново в цялото течение на реката, като че ли нещата станаха още по зле. Единственото ни спасение от преобръщане беше гребането. Ако за момент спирахме да гребем вятърът веднага тръгваше да завърта лодката или с левия или с десния борд към него. Издигане, спускане, забиване на носа на кануто във вода, плиски в лицата ни и пак издигане и спускане и гребане. На моменти поривите поотслабваха и ние използвахме тези затишия да отдъхнем и след това пак се залавяхме да гребем. И така докато не се спуснахме до предполагам пак някакво рибарско село, което също беше залято. Движехме се между ел. стълбове и можеше само да се предполага, че там е имало улица. Завихме покрай ограда с табела природна забележителност, но по надолу надписа не се четеше, защото беше във вода, а зад оградата от водата стърчеше някаква конусовидна скала . Последен завой между овошки и ето ни при колата – изморени изгорели от слънцето в началото на деня и безкрайно доволни.

Натоварихме лодката на автомобила и потеглихме умълчани всеки в своите си мисли

А аз отново се питах какво повече е необходимо на човек? Една красива река, една стара лодка и една още по стара неосъществена мечта.

Ето как два дни осмислиха многобройните часове на хлапето клечащо край реката със замечтан поглед, копнеещо за пътешествия  и нови открития.

Детинско ли е? Да! Но точно това детинското в нас ни запазва до някъде чисти от пошлостта на зрелостта, това детинското ни дърпа да правим понякога лудории и по този начин да се стряскаме, че сме Боже още живи, това детинското в нас ни дава силите да продължим напред, защото точно то мечтае, а човек умирал когато спирал да мечтае. Не зная чия е тази мъдрост и въобще дали е нечия или просто това е живота, но в нея се крие един огромен двигател, двигателя на нашия живот.

Та щастлив съм не заради себе си, а заради онова хлапе, защото му бях длъжник и все още съм му…

Тихомир Радев



Подобни публикации:
Корабокрушение по Камчия
Шумен
Разходка до Деветашката пещера и Крушунските водопади
Язовир "Ивайловград"
Нос Емине и село Емона
СПА комплекс Дюлгерите - Копривщица