Дойде време да открием и тази велогодина. Както започне така и ще продължи. За това избрахме нещо различно, нещо което до този момент съм сигурен, че никой и никога не е правил. С колелата трябваше да минем по българо-гръцката граница от заставата, намираща се между селата Черничино и Чукурито/Стражец/ през връх Коджаеле /Ветреник/, след това да открием едно отдавна изоставено българо-гръцко село Омарлар и карайки само по браздата да достигнем до Горно и от там до Долно Луково. Родопският рид се нарича Мъгленик.
Тръгнахме от тук /изоставената застава/. При лошо време може да се подслоните в нея. Има печка, дърва и маса със столове.

Началото на старта е около 780 м.н.в.

След това тръгнахме по пътеките, които пряко ни отведоха до 151 пирамида /около 7,5 км./. От единия край имаше останала мрежа от старо минно поле:

Зад нас са ветрогенераторита на връх Ветреник/Коджаеле. Те са в Гърция и са буквално на 10-ина метра от браздата.

Не ви ли прилича следващата снимка на Дон Кихот, който е тръгнал да се бие с вятърните мелници?:)))

Тук сме на самия връх Ветреник/Коджаеле 1267 м.н.в.

“Вентилаторите” са високи над 50 метра, а диаметърът им в основата е около 5-6 м.:

Под върха, само на 2 километра, се намира гръцкото село Хлое. Ако бяхме вече в Шенген, щяхме да идем там да изпием по едно комшийско кафе:

Тръгнахме от 152 пирамида/върха/ на изток, по граничната бразда. Повечето време карахме по пътеката в гръцката част. По-отъпкана беше. Явно я използваха за пренасяне на дървен материал. Ето това е браздата с двете пътеки по  краищата й:

Намерихме си стол, оставен на една пирамида, и си починахме малко. Мисля, че е 156 пирамида:

На отсрещното хълмче се вижда пътека, това е границата. Преходът не е много лесен, поради факта, че граница се чертае направо и не се съобразява с извивките на ландшафта:

Впечатление ми направиха многото изоставени сгради от двете страни на браздата. Може би през 300-500 метра имаше по една такава:

Имаше и няколко огневи точки, изграждащи отбранителната им линия “Метаксадес”, за моя и на всички радост, вече ненужна:

Дори открих и една българо-гръцка “Берлинска стена”. Тя е издигната точно по средата на браздата и е дълга около 100 метра:

През целия преход вода има само в това кладенче:

Помислих, че това е Омарлар, но не беше. Стадо крави спокойно си пасяха по браздата, а краваря го видяхме след половин час, с другата част от стадото:

От дясно се видя село Руза. Бях чел, че там има открито някакво светилище. Пак съжалих, че не сме още в Шенген, но си отбелязах пътя, по който може да се стигне до него, направо от границата:

Бях се отказал да търся обезлюденото село, когато изведнъж усетих, че се движа по нещо като улица. Огледах се и видях десетки срутени къщи с дворчета от двата края на границата. Попаднах в Омарлар. Мислех, че ще видя 2-3 къщи, а се оказа, че селото е било толкова голямо, че от единия до другия му край има 3 гранични пирамиди-около 1-1,5 км. По-голяма част от дворчетата бяха в Гърция.
“Улица” в Омарлар:

Друга “улица”, която днес се явява държавната граница:

А в един “двор” открих тази прелест:

Знам, че когато през 1919 година, са ни рязали територията е било разделено и село Стрезимировци, но се оказва, че има и още едно такова, в Родопите, което се е обезлюдило, най-вероятно, през 20-те години на миналия век! Ако знаете и други такива, с удоволствие бих прочел материали за тях. Пишете!

Търсех да открия гробищата, може би там щеше да има написани години на някой камък, но не ги успях. След около 2 километра попаднах на находка. Миналия път, през септември, когато “открихме Жълти чал” на чешма преди него, имаше мраморна плоча с арабски надпис, която беше счупена на половина.

Тук открих друга половина:

Огледах се наоколо и тогава в гората видях гробището на селото. Много стари камъни бяха наредени, а дърветата бяха изникнали между тях. Никъде нямаше други надписи, освен на тази мраморна плоча. Гората тук беше на повече от 50-60 години.
Продължихме нататък. Отляво се виждаше високото Ада тепе, а в седловината до него се виждаха срутените къщи на заличеното село Жълти чал:

След още малко се видяха и 2-те къщи от друго село с един жител Черна черква:

От към Гърция се виждаха къщите на Микро дерион /Малък дервент/. Сами си направете изводите от състояните на различните села, намиращи се от двете страни на границата:

Пак съжалих, че не сме в Шенген. Веднъж бях пил кафе в Малък дервент и дълго  спорихме с дебеличката кафеджийка, за това каква е разликата между турско и “елиники”/гръцко/ кафе. Вие знаете ли я? Няма никаква разлика. Едно и също е.
Достигнахме до пирамида 175 и напуснахме гръцките пътеки, стигнахме до вишката и пред нас изплува, моето любимо Горно Луково:

Така, че сме минали по браздата от 151 до 175 пирамида, като 80% от времето карахме в гръцката част.
За приятелите ми граничари- дано съм ги накарал да си спомнят за годините прекарани по тези чукари.
След 2 километрово спускане достигнахме и крайната си цел- Долно Луково, където направихме  бивака.
Ако иска някой да направи същия маршрут трябва да знае, че като километри не е много, но 40 километра по асфалт са нещо много по-различно от 40 километра в пресечен терен, където спускането е много по-опасно от изкачването, а и водата…няма я никъде, за това пък пепелянките току-що започнаха да се събуждат.
Поздрави от моите любими Най-източни Родопи!

Автор: alexooo

 


Подобни публикации:
Странджа 2010
100те национални туристически обекта – Перперикон
Бургас-Силистра и обратно...
Магията на Родопите
Палеонтологичен музей - Асеновград. На среща със съществата живяли преди милиони години.
Устремски манастир