Ваканцията приключи, а след като разгледаха снимките ми от нея, повечето хора възкликнаха „Леле, изтървахме те за две седмици и ти си се развихрила!“ Като се замисля, май е така. Предпочитам активната почивка пред дългите часове на плажа. И ето с какво запълних тези свои десет дена…

 Качих се с кон на Ком. Не се качвам за първи път на кон, но за първи път – сама. Малко плашещо е, но само в първите моменти. После разбираш, че каквото и да правиш, конят си прави каквото иска. Пие му се вода – спира на чешмата; пасе му се – запрашва през поляната. И иди обяснявай на Веси (коня), че пътят не е от там. Всъщност конете сами избират най-правилния път, така че е добре да ги оставиш без да се намесваш много. Изкачването на места беше доста трудно и направо се чудиш как се справят и то с такъв товар на гърба си. До самият връх Ком (този в Родопите, не в Стара планина) се стига пеша, заради стръмните и тесни пътеки. Гледки към околността няма, тъй като гората е гъста. Но има останки от стар параклис, където хората се качвали на Великден за комка (откъдето идва и името на върха).

 Гледките към околностите на Арда и близките села и планински склонове се разкриват от една скалиста местност в подножието, наречена Гарваново гнездо, където са били намерени огромни конски подкови, чието износване е показало, че наистина са били носени от животни. И аз си намерих подкова – обикновена, но да ми носи късмет.

 А гледката на тази снимка е към поляната, където е най-голямото находище на родопски крем, който се среща изключително рядко. Най-голямото дърво на поляната е над 450-годишният Кичест бук.

Началото на ваканцията се допълва от един цял ден, прекаран край езерото на Хайдушки поляни; водата не е така прозрачна като миналата година, а част от дърветата са изсечени. Пак не стигаме до паметника, а спомените ми от него са от много малка и съвсем бледи; нищо – някой друг път.

 Още един спокоен ден, прекаран край р. Арда. Някои го използват за риболов; а аз си правя не много достоверна снимка с въдицата. Но тайното местенце между Смилян и Рудозем е прекрасно. Зеленина, ситен речен пясък и ромонът на водата. И много слънце преди пороя, който се изля върху нас на връщане. Когато си в гората, чуваш звука от капките по листата много преди те да започнат да се сипят по теб. Иска ти се да останеш и да провериш колко дълго гъстите корони на дърветата могат да те защитават от водната стихия.

 На път за Златоград, спираме в Мадан, за да потърсим затворената при предишното ни посещение „Кристална зала“. Сега имаме късмет и се озоваваме в едно копие на подземна галерия, изпълнено с непознати думи, като галенит, сфалерит, кварцит и с разкази за строежа на мините, Германия, войната, Русия и индийците в по-ново време. От музея ни насочват към една пещера в околностите на града. Не бързаме за никъде и затова решаваме да отидем до нея. Пещерата Шаренка не е нещо кой знае колко особено, в сравнение с останалите пещери, където съм влизала. Виждаме в естествената им среда част от минералите, изложени в музея, но други неща привличат вниманието ни. За да направи пещерата по-атрактивна, уредничката я е изпълнила с макети на праисторически хора, изобразяващи различни моменти от бита им. Изхвърлените стари предмети, от почистеното незаконно сметище, са запълнили нишите в пещерата – керамика, счупени стомни и паници. Мечтата на жената, която ни развежда, е кратката пътека в пещерата да бъде удължена и още един километър да стане достъпен за посетители. Желае да се пенсионира там. Колко хора биха казали подобно нещо, за работата, която вършат?

 На няколко метра от пещерата се намира изоставена минна галерия, в която влизаме с фенери на около сто метра навътре. Всичко е наред до момента, в който галерията прави лек завой и светлината в края на тунела изчезва от погледа ти. Обясняват ни, че тунелите, строени от германците били по такава технология, че скалните пластове се слягали по естествен начин и дори и след изоставянето на галериите, те се запазвали цели и непокътнати; докато тези, строени по-късно от руснаците започвали да се рушат веднага щом бъдат изоставени.

 И след пътуване от 60км, което след толкова много отклонения ни отнема почти цял ден, стигаме Златоград. За мен Златоград винаги е бил най-живият град. Град, който докосва всичките ти сетива. С аромата на парещ прясно изпечен хляб и зеленчуков сач, от който все още се вдига пара. С вкуса на въртяното турско кафе на пясък, което няма нищо общо с всички други видове кафета, които сте опитвали. С бавният ритъм на родопските песни, които изпълват сърцето ти с музика и събуждат спомени от някой предишен твой живот, в който си вървял из тези гори и си пеел същите мелодии. С гледката на белите комини на старите къщи и цветните градини, изпълнили по-модерния център на града. Отвъд музейната застиналост на Копривщица, тук всяка къща е жива работилница, в която стари майстори ти позволяват да се докоснеш до занаята им.

 И това е само началото, защото най-интересните моменти от почивката, тепърва предстоят.

След отварянето на КПП Златоград, морето е така да се каже на една ръка разстояние, макар че 80-те километра се изминават за близо два часа (с микробус – организирана екскурзия; определено по-добрият вариант). И има защо – пътят се вие на невероятна височина с невероятен наклон и е невероятно тесен – струва ти се, че всеки момент ще полетиш над надиплените планини, които се разкриват пред погледа ти. Морето на Миродато е кристално чисто. Можеш да влезеш много навътре, а водата не ти стига и до коленете, което е идеално за хора, като мен, които не могат да плуват.

Но стига толкова море, все пак сме тръгнали на планина. И следващата ни спирка е крепостта Устра край с.Устрен. Крепостта е строена през 10-ти век, но най-развита е през 13-14-ти. Голяма част от крепостните стени са добре запазени и на места достигат до 10м. Но това са само факти, а когато се качиш горе, просто забравяш за тях. Има един час изкачване до изоставената хижа – стабилна триетажна сграда, от която последните туристи сякаш са си тръгнали едва вчера. След кратка почивка, от там до крепостта е още около половин час по доста стръмна пътека. След като прекрачиш през дупката в крепостната стена, разбираш, че усилията са си заслужавали. Когато се качиш толкова високо, всичко покрай теб изчезва. Сам си и по-високо от теб летят единствено орлите. Не виждаш пътя, от който си дошъл, не виждаш пътя, по който ще слезеш. В капан си между тези крепостни стени, разрушени от времето, за да отворят място за простора на небето; но никога не си се чувствал по-свободен. Тук можеш да летиш. Тук времето не съществува. Всичко е спряло в един безкраен момент в синьото на хоризонта и по камъните преминават единствено сенките на облаците и ехото от стъпките на случайни туристи.

Село Кушла се намира само на около сто метра от Гръцката граница и до него може да се стигне само по черен път. По програма за временна заетост жителите на селото запълват дупките му… с пръст, която следващият порой отнася и временната заетост се превръща в постоянна. Селото е известно с мумиото – черна пръст, която казват, че лекува ставите. Но ние сме тук и заради природата и добре, че са местните хора, за да ни я покажат. Табели и маркировка няма и планината може да ти разкрие своите тайни само с напътствията и родопския говор на някоя баба от Кушла. Тук планината е различна. Почвата е суха и камениста. Горите са по-редки и короните на буковете са рехави; използват шумата им за храна за животните през зимата. Оградите са от камък. Но усещането, че хората са прекалено потайни и предпазливи, е измамно. Зидовете от подредени един върху друг камъни, дори нескрепени с хоросан, с а не по-високи от половин метър. С тях хората ограждат ливадите си, за да задържат малкото плодородна пръст. Често дори насипват допълнително пръст отгоре, за да има в какво да посеят семената. Ограждат с камъни деретата, за да не отнася водата пътеките и почвата. Като им остане на хората свободно време от земеделската работа, вземат и редят камъни. Колко от вас биха прекарали свободното си време по подобен начин? Накрая стигаме до причудливите скални образования. Повърхността на каменният мост прилича на оранжева пореста гъба и не можеш да спреш да се чудиш как природата извайва подобни форми. На връщане покрай пътя до една беседка попадаме на гнездо на черни щъркели високо в скалите над нас. А в краката ни тръгва да се разхожда костенурка. Още има места, недокоснати от хората, където дивите животни са на свобода.

Едно такова място е и последната ни дестинация – стопанство Кормисош. Преди да стигнем до него минаваме през връх Свобода и може би над 100-те чешми по пътя за него – по една на всеки завой (а на някои и по две) и всичките различни и доста впечатляващи с дизайн и размери. Гледките от връх Свобода са красиви, макар усещането от изкачването да се губи заради каменните стъпала, направени чак догоре. На върха се намира гробницата на Ени Хан Баба, като текето е най-високо разположеният храм в България – 1993м. Информация за него има в интернет, но е доста противоречива – според едни той е завладял Родопите, а според други данни, това не може да е исторически вярно.

От връх Свобода следва спускане (парадоксално) до с.Манастир – населеното място с най-голяма надморска височина в България. И от там с кратки спирания за любуване на природните забележителности, право в една малка вила в дебрите на планината, напълно отдалечена от всякакви населени места. Забравете за всичко останало, тук е най-красивата гледка, която някога можете да получите от който и да било балкон по света. Колкото и да ми се иска, не мога да ви разкрия тайните на това кътче от земята. Просто защото не могат да бъдат описани, нито дори предадени чрез снимка. Никога няма да има толкова добър фотоапарат и никога няма да бъдат измислени думи, които да опишат подобно изживяване и чувствата, които го съпътстват. Подобни неща се изживяват истински само веднъж. Оставям ви да откриете тайната сами…

Снимките този път са повече и затова ги оставих накрая. За да ги видите на цял екран натиснете квадратчето най-вдясно.


Подобни публикации:
Златоград
Емен - по ръба на каньона. Еменска екопътека, пещера и водопади. Една красота като от приказките.
Чудесата на природата - Хотнишки водопади и пещерата Бачо Киро.
Чудните мостове
Дяволският мост
Камен бряг