Второто място, което посетих по време на Великденските празници, е в околностите на родния ми Шумен и по-точно край село Осмар. На Шуменското плато има доста скални манастири, но никога до сега не бях ходила на който и да е от тях. Основната причина е, че до голяма част от тези манастири няма маркирани пътеки, а дори и да успееш да ги откриеш достъпът до тях не е обезопасен. Има проекти за изграждане на екопътеки, дано се осъществят.

До Осмарските скални манастири може да се стигне по няколко маршрута, ние избрахме този през село Осмар. Минава се през цялото село, като на места има табели, оказващи посоката, но тъй като са нарядко винаги можеш да питаш местните хора – те с радост ще те упътят. Колата може да се остави в края на селото или да се продължи още малко по черен път. Основното място, къде може да се заблуди човек е едно разклонение, където се разделят три пътя – държи се този най-вдясно, по останалите се връщаш обратно в селото.

Край първата чешма до пътя има изграден навес с масички и място за палене на огън. От там се тръгва вляво и постепенно се навлиза в гората и започва леко изкачване. Може да ти се прииска някоя почивка по пътя, но най-добре е да проявиш малко търпение, докато стигнеш до още една чешма с голяма поляна около нея. Тя се намира точно в подножието, от което започва стръмно изкачване нагоре.

 Пътеката през гората, макар и да не е маркирана, не може да се сбърка. Първият манастир, до който се достига е Костадиновият. До него води дървена стълба, която не изглежда особено надеждна на пръв поглед, но се уверих наживо, че издържа доста тежки хора. Изкачването по нея е лесно, но слизането… когато влезеш в манастира стълбата изобщо не се вижда и ти се струва, че няма излизане от там.

 Костадиновият манастир е най-големият и най-добре запазен, състои се от две отделни помещения, свързани чрез отвор, издълбан в скалата. Множеството дупки в скалата допускат слънчевите лъчи вътре и осветяват поставените незнайно от кого дървени икони.

 

За манастира се предполага, че е носел името на Св. Константин и Елена и подобно на останалите е възникнал около 12-14-ти век, когато е бил обитаван от монаси-есихасти.

 За района около скалните манастири Ванга казва, че са четвърти по сила на енергийното поле след Рупите, Царичина и Мадара.

От полянката край Костадиновия манастир вдясно се отклонява пътека, по която вероятно се стига до друг скален манастир – Диреклията, наречен така, защото входът му е разделен на две от каменен стълб (от турски – дирек). Пътеката се вижда ясно, но понеже не знаехме накъде води не тръгнахме по нея и не знам доколко е достъпен този манастир.

Вместо надясно, поехме нагоре, като съвсем наблизо се намира скалният феномен Окото или Халката. Има пътека, по която може да се стигне точно до нея, но не е обезопасена и определено не е за хора със страх от високото като мен. Ако си от тях, по-добре си остани да си го гледаш отстрани, почти същото е 🙂

 От там до върха на платото остава съвсем малко. Там пътеката се разделя на две и върви хоризонтално през прекрасна букова гора, като вдясно се отива към хижа Букаците. Повървяхме малко в тази посока, но решихме да се връщаме, тъй като беше взело да се заоблачава.

На връщане решихме да последваме една стрелка, който ни упътваше към Дядо Дельовото кладенче, но единственото, което намерихме беше чешмата на Осмарската ловна дружинка, край която също имаше беседка. След нея пътеката продължаваше в неизвестна посока, но беше вече доста късно и нямахме време да я последваме. Остават още неизследвани територии за следващото посещение 🙂

Източник


Подобни публикации:
Шумен
Батошевски манастир
Троянският Балкан
Село Добърско
Кремиковски манастир - история и настояще
Устието на Камчия