Времето напоследък е толкова хубаво, че е просто невъзможно да стоиш затворен вкъщи, особено през почивните дни. Тихо и спокойно. Без горещините на лятото, а с топли и меки слънчеви лъчи, които галят кожата без да я изгарят. С онова дълбоко небе, толкова синьо, колкото може да е само през септември. Идеалното време за планина.

Толкова години в София и чак сега се качих за първи път на Черни връх. С лифт от Симеоново до хижа Алеко и от там нататък – пеша. За изкачване избрахме обновената лятна маркировка. Ясно различима е, но дори и да не я следваш точно, просто няма начин да се изгубиш; пътеките се преплитат постоянно и накъдето и да тръгнеш все ще стигнеш до върха. Отдолу изкачването изглежда доста голямо, но всъщност е изненадващо лесно и се минава максимум за час и половина (с няколко почивки). Има доста прескачане на камъни и катерене по морените, но е приятно и леко.

 Разбира се, на който не му допада това, винаги може да предпочете пътя по зимната маркировка, който макар и по-дълъг, е доста по-равен и общо взето представлява една насипана с чакъл алея, която почти по нищо не се различава от алеите в някой парк, примерно. Което за пореден път потвърждава усещането ми, че Витоша си е доста цивилизована (дори една идея повече от необходимото). Или както бях чела някъде да я наричат – „градски тип планина“.

 На върха всичко е равно и голо, с изключение на разхвърляните тук-там камъни, струпани един върху друг в причудливи форми, напомнящи на различни животни. Сякаш са изпопадали от небето абсолютно безразборно, а ако не са намерили къде да се спрат, са се стекли в широки каменни реки. В ранната неделна утрин все още нямаше много хора, но към обяд вече става трудно да си намериш уединено местенце.

 От толкова високо София се вижда, като от самолет сред равното поле, простиращо се до хоризонта, вече пожълтяло в края на лятото и началото на есента. Най-интересна ми беше Борисовата градина – впечатляващо с размерите си зелено петно в самия център на града.

 След няколко часа, прекарани горе в катерене по всяка възможна скала, слязохме по старата маркировка, като пътят ми се стори определено по-стръмен, отколкото по новата, но отново не е прекалено труден дори и за неподготвени туристи и се минава бързо. Към 4 часа вече започва да се образува опашка за работещите до 5 лифтове, затова си поделихме кабинката с мила двойка възрастни англичани (на върха се чуваше доста чуждестранна реч). И обратно към града, заредени с енергия 🙂

Източник


Подобни публикации:
Черни връх
Село Чурек - връх Мургаш
Разходка из Витоша в района на Железница
Снежна разходка до Витоша – Боерица, Кумата
Спонтанно
Връх Купена през есента