Наближавахме село Визица, когато нещо ме изкуши да се отбием по черния път вляво. След два завоя се показа невероятна панорама. 

Сигурно се виждаше половин Странджа от тук. От дясно се показа и село Визица. 

 

Пред нас на полянката се появи един голям кръст забит в земята.

Много забележителности се появяваха пред очите ни само за минутки. Но това не беше всичко. На метри от кръста имаше някaкъв стар параклис, сгушен до старата гора. 

Буря от внезапна емоция ни беше обхванала. След като слязохме отидох към разкрилата се панорама, а в краката си видях и долмен!!! Всичко това беше на метри едно от друго, на откритото било на това възвишение. 

Ние освен тленни, сме и духовни същества, и категорично мога да кажа, че имаме способноста да усещаме неща, които са извън материалните ни сетива. Не мога да обясня как и защо, но това място се усещаше много силно. Видях голям кръг оформен с камъни.

 Долмен на няколко хиляди години. Със сигурност няма да е бил единствен….

Тук няколко хиляди години преди Христа хората са давали израз на вярванията и страховете си, празнували са и са плакали. Убеден съм, че е било светилище. Местопложението, некропола, наслагването на параклиса върху това място, говорят за това. 

Под всички съвременни параклиси и църкви са открити останки от древни светилища. Всички те са наслагвани едно върху друго в продължение на десетки, стотици векове. Това го потвърдиха няколко дена след това в регионалния музей в Малко Търново. Като често дори образите на светците се наслагват, като тракийския бог – конник на кон с копие, убиващ животно, се замества от Св. Георги също на кон с копие убиващ животно. (например параклиса “Св.Георги” в с. Заберново, който е известен точно с тракийската си плоча)

 

 Параклиса до нас се казваше св. Илия. Сгушен под този величествен дъб (царя на дърветата, символ на мъдрост и дълголетие) изглеждаше много мистично. 

 Архитектурата му, проста, семпла и …велика! 

Вътре беше подредено чисто и скоро варосано.
Имаше няколко разместени керемиди на покрива, точно над иконостаса. И мислех на следващата утрин да ги подредя. 

Имахме намерения да нощуваме на това място. Да опънем палатката на поляната и да посрещнем изгрева. Обаче до вечерта имаше много време и решихме да разходим до свечеряване и после да се върнем да спим тук. По стечения на обстоятелствата не можахме да се върнем и  пренареждането ми на керемидите пропадна.
Така, хапнахме и поехме нататък, към Визица.

Ако някой ви каже, че от Визица не се вижда морето не му вярвайте. 

 

Три еднотипни къщи в строеж привличат вниманието още на влизане. 


  

Спряхме на центъра до патрула на гранична полиция. Така и така им бяхме на крака ни провериха за втори път за деня.  До нас беше църквата,  която беше заключена. 

 

Имахме време да се разгледаме малкото селце.

Много светло, свежо и просторно впечатление прави това място.

И тук видяхме съвсем малки и тесни къщички. Чак се чудя как са живели хората в тях. Явно хората са били прагматични  и думите лукс и грандоманство не са били познати.

Много набързо приключи нашето пребиваване тук. В самото село нищо не ни привлече вниманието. Не сме срещали хора по уличките и не сме разговаряли с никого. Убеждавам се, че богатството на всеки край са хората. В тях са знанията, духа, легендите и мъдростта.  Общуването е много важно и ценно. Чрез общуване човек се учи и обогатява.  Думите ми се потвърдиха в следващото село Заберново, където запознанството ни с напълно непознат човек, ни припомни какво е гостоприемство, родова памет и голямо сърце. 

изчотник


Подобни публикации:
Странджа магия или реалност - село Визица и Параклис "Св. Илия"
Спускане по Райското пръскало
Екопътека „Бяла Река” – гр. Калофер
Чудните мостове
Утроба
Дивотински манастир