fbpx
Райското пръскало

Спускане по Райското пръскало

Ж-ж-ж-т. Тишина. Ж-ж-ж-т.Крясък на планинска птица. Във сумрака от закрилата слънцето мъгла аз се спусках по 130 метровата скала на водопада Райското пръскало. Отпусках хвата на въжето и то пробягваше през ръката ми, през осмицата за да изчезне, като паяжина някъде на горе съпроводено от специфичния звук подобен на това ж-ж-ж-т.

Най-после правех този така чакан рапел. Първият ни опит беше неуспешен. Неуспех породен от това, че не можахме да стигнем до над водопада, което пък доведе до други преживявания и поуки описани в „Качване на рай”. След като се върнахме от този неуспешен опит се чувствахме… не победени, не разочаровани, а надъхани да се върнем и този път да успеем. По ред независещи от нас причини, всяка насрочвана дата за повторен опит се проваляше до този момент. Но този път…

И така денят е петък 16.09.2006г. а часът 17,30. излязох от работа, запалих голфа и право пред семейство Румен и Таня Георгиеви, които за краткост наричам сем. Руменови.

Не чаках дълго и ето, че започнаха да изнасят багажа си от къщната врата. Една раница, втора, една торба, втора торба дамска чанта малко по малка от 60 литрова раница, найлонови торби… Товарех мълчаливо багажът им в колата, а мозъкът ми се затормозяваше от математически сметки, които се свеждаха до решаване на прости равенства, а именно – от едната страна са броят на гърбовете на семейство Руменови , а от другата страна на равенството броят на раниците и чантите им. Ами както и да го смятах и пресмятах това не беше равенство, а неравенство. В един момент ми блесна гениалната идея, че може би багажът различен от двете раници, които ще бъдат на гърбовете им ще останат в колата и че в тези чанти има неща необходими само за първата вечер.

Така успокоен подкарах колата към в къщи където на бърза ръка си обух пътешественическия панталон, нахлупих шапката, метнах раницата в голфа, сбогувах се със семейството си и подкарах колата към близката газ станция за да заредя и да се съберем с другите участници в приключението.

Жек и Коджи са двамата другари, които участваха и в неуспешния опит, но третият човек, водачът на втория автомобил в групата ни за първи път щеше да отиде на хижа Рай и Райското пръскало. Сега ще изпиша и името му, но преди това искам да си представите онзи плътен дълбок басов  глас на диктора на зари проверки, когато обявява имената на геройски загиналите, знайни и незнайни герои за освобождението на България. Та представете си този глас да произнесе бавно и отчетливо … Крум …, …Петков…,…Апостолов…!Как звучи само нали? Да настръхне човек. Това име е само за заря. Пази боже да споменават нашия Крумчо по зарите, защото би ни било много мъчно за него. Това момче е лекоатлет с който, когато правим крос чак след третия километър започва да диша през устата ( което пък ме вбесява, защото аз пръхтя до него като парен локомотив ), човек който гони сърни и накрая те падат изнемощели, човек който може цял ден да не каже нито дума кротко подпрян в някой ъгъл и само в един миг да изригне за да покаже цялата си същност на иначе колоритната и динамична натура и после пак да утихне подпрян и вглъбен в себе си.

Заредихме автомобилите и лека полека потеглихме към Търговище, Омуртаг, Котел, Казанлък и Калофер. Времето беше ясно. Нощта се спусна бързо.

Вече късно вечерта подадох десен мигач и се отклоних от главния път за да вляза в Калофер. Подминах паметника на Христо Ботев и от там до паниците бях съсредоточен в слаума между дупките на ужасно разбития асфалт.

Този път нямаше лутане, търсене, питане, а уверено водех колата към мястото на предишния ни бивак, високо на левия бряг на река Тунджа.

Спряхме колите на обширната поляна и излязохме от тях. Нощния хлад ни обгърна. На небето се бяха облещили многобройни странно ярки и големи звезди, които при липсата на луна явно бяха решили да се покажат в небивала светлина. Някъде в черния хоризонт на северозапад беше целта ни.

Извадихме челниците и се захванахме да разпъваме палатките. Нощта бързо напредваше за това не се бавихме, а викнахме на Крум да вади ракийката, която специално беше взел за случая. С умели добре от тренирани движения той извади шишето и разля по чашите. Вдигнахме наздравица и отпихме. По точно отпи Крум, а ние само симулирахме и гледахме реакцията му. Няколко часа по рано точно преди да тръгнем колегите ми преляха ракията му в пластмасово шише, а неговото напълнихме с вода. Истинската ракия беше скрита в друга раница и сега когато Крум отпи, по лицето му огряно от многобройните свештички които Таня бе запалила за приятната ни атмосфера, се изписа и болка и разочарование и гняв, а това което успя да пророни беше „ Ами да , изсипали са ми ракията” и с увеличаваш децибелите и в същото време изтъняваш глас допълни „онези гъзове са ми изсипали ракията” .  Ха върви стой сериозен. Няма как да стане. Прихнахме да се смеем и извадихме огнената вода за повторно разливане. Отпихме по няколко глътки, докато се стоплят консервите на газовите примуси, след което хапнахме и всеки се настани в палатката си за почивка, защото ни чакаше тежък ден.

Станах по тъмно. Още с отварянето на очите си разбрах, че вън е доста студено, въпреки че аз се чувствах много комфортно. Причината за извода ми относно температурата вън беше кондензат в палатката. Изнизах се първо от спалния чувал, а след това и от палатката  и се огледах. Светлината с мъка разреждаше лепкавия мрак, а аз потръпнах от утринния хлад, който бързо ме обгърна. Бърз тоалет и запалих примуса за сутрешното кафе. Останалите членове на дружината ни един по един се за изнизваха. Закусихме, пихме кафе и стегнахме багажа.

Крум се суетеше около раницата си и в един момент извади една найлонова торбичка и с яростни псувни я захвърли с все съдържание колкото може на далеч, пороят от псувни секна за момент колкото да прецени, че е малко разстоянието и подхванал отново словоизлиянията си се затича към торбичката взе я и отново я запрати. Една част от групата ни знаеше причината за тази реакция, но другите гледаха в недоумение действията му. Връщайки се назад без подкана с цветущ език и запенен Крум повече с ръце от колкото с уста обясняваше как колегите ни са сложили тухла в раницата му и как, ако не се бил хванал да пренареди багажа си щеше да я мъкне до Пръскалото. Смехът ни сигурно се чу на метеостнцията на Ботев.

И сега колкото и да отлагах момента, трябваше да обърна внимание на багажа на Руменови. Отлагах, отлагах, но когато ги видях…. Румен с раница като трикрилен гардероб с надстройка, с чанта в ръка. Таня със значително по малка раница, но и тя с чанта в ръка, че и дамска такава през рамо. Беше неизбежна намесата ми. Предната вечер подхвърлих, че ще им проверя багажа, който носят, но истината е че ми беше неудобно да осъществя заканата си, за това щях да съжалявам по късно, но от към отстраняването на чантите в ръцете им бях категоричен. За торбите някак си бързо и лесно се съгласиха да останат в колата, но за дамската си чанта Таня с такъв тон и поглед ми отговори: „тази е с мен”, че аз не посмях да възразя. Предупредих ги, ако усетят някакъв дискомфорт своевременно да ми кажат след което подкарахме колите към реката. Минахме през моста след което ги спряхме до последните бунгала нагоре по течението на десния бряг на реката. Заключихме автомобилите и тръгнахме по вече познатата ни пътека.

Дали защото бяхме минавали по този маршрут не знам, но изкачването ми се стори много леко и приятно. Бързо излязохме от гората и вече вървяхме по откритата пътека. Слънцето започна да напича все повече и съответно ние все по често започнахме да посягаме към манерките. Изпаренията придаваха мекота на острите очертания на планинските скатове. На юг от нас слънцето осветяваше косо гънките подобни на акордеона на Пъклото. крачехме бодро и с нетърпение. Нетърпение да стигнем час по скоро до х. Рай, и след това да продължим по Тарзановата пътека за връх Ботев, от която щяхме да се отклоним за да излезем над водопада.

Имаше идеи да минем по зимния маршрут за връх Ботев, там да нощуваме и на следващия ден да направим рапела и да се приберем през х. Рай. Но този маршрут се отхвърли и за това сега час по час поглеждахме на запад за да видим приближаващия се водопад.

Далеч пред нас видяхме друга група туристи. Спирахме за съвсем кратки почивки. Голяма почивка с закуска бяхме планували да направим на „ орловото гнездо”, както някой нарече беседката кацнала на скалистия зъбер над полите на планината.

Вървяхме и търсехме познатите ни ориентири – тук пейка, там табела за чешма, по нататък в храсталака бариера незнайно защо сложена там, отклонението за вр. Ботев и така лека полека наближихме „Орловото гнездо”. Още от далеч се чу някаква музика и гюрултия. Колкото повече се приближавахме, толкова повече се усилваше музиката, а гласовете и смеха на хората ставаха по отчетливи. Бяхме застигнали предната група, която също беше решила да почива на беседката.

Касетофона безжалостно дънеше някаква чалга, а групата от около шест човека момчета и момичета приключваха със закуската и се готвеха да тръгват. Разприказвахме се с тях и разбрахме, че са от Калофер и че са решили да се напият на х. Рай. Ами като са решили… Всеки по свой си начин разбира планината. За мен тази музика и шум и препиване по никакъв начин не се връзва с представите ми за планинарство, но щом на тях така им харесва – моля. Изчакахме ги да си приберат отпадъците в сложените за целта найлонови торби, като по този начин ме умилостивиха за силната чалга, след което продължиха напред. И докато музиката и смехът им потъваше в дебрите на планината ние на свой ред извадихме примусите за да си направим чай и кафе и да похапнем по сандвич. Чаят и кафето подсилихме с малко домашно приготвен коняк специалитет на Крумовия баща, който е стар планинар. Истински елексир. Докато похапвахме търсехме с очи водопадите, които видяхме при предното си идване, но открихме само един от тях. Останалите или бяха пресъхнали по това време на годината или дебитът им бе много малък за да ги видим от тук.

Преди да тръгнем за планината бях направил кратък инструктаж на Румбата какво да си носят като дрехи и храна. Та на този така да го нарека инструктаж споменах, че е хубаво да имат и сладки калорични храни, като шоколадчета например за да се подкрепят през почивките между преходите. Такаааа . Танчето счете, че е дошъл този момент и то с право, защото умората вече бе изписана по лицата им въпреки, че с абсолютно нищо друго не я показваха. Та Танчето започна да изважда от малката си, но явно бездънна раничка какви ли не лакомства. Гледахме и не вярвахме на очите си. Това момиче можеше да направи и някой лев тук на тази беседка като отвори една лавка. Клиенти нямаше да и липсват, защото доста групи ни задминаха докато си правехме тази дълга почивка.

Приключихме със закуската, прибрахме си багажа и потеглихме отново, но този път значително по бавно заради младите ни планинари в групата ( все пак не биваше от първия преход да ги отказваме ), но имаше и още една причина за по бавното ни темпо – пълните ни търбуси. Надумкахме се като попски чеда на задушница. И как да не ядем, като това беше в името на благородна кауза, кауза която щеше да доведе до олекването на раницата на Таня. Напълнихме манерките от мечата чешма и пак продължихме.

Лъкатушещата пътечка очертаваше релефа на гористия склон по който се движехме. Миризмата на гора, на  наближаваща есен ме поставяше в състояние на еуфория предизвикана от сетивата.

В забързаното ежедневие заобиколени от толкова много техника и шумове ние все повече се откъсваме от дивото в нас като се цивилизоваме. Но тази наша цивилизованост ни лишава от първичните сетивни възприятия. Забравяме за тях, спираме да им се доверяваме. А какво е например да виждаш красив есенен пейзаж без да можеш да усетиш мириса на окапалите пожълтели листа, аромата на ябълка, дюля и сладко грозде, без да усетиш нежната ласка на борещото се да стопли Земята Слънце. Ако не можеш и да чуеш шепота на гонените от вятъра листа, глъчката на косовете,…па ако ще и крясъка на враната то значи възприемаме една четвърт от това което ни предоставя света около нас.

И сега, когато съм в планината всичките ми сетива се изострят до такава степен, че мога да запаметя в съзнанието си картина, но този път не от образи, а от усещания. Всичките ми рецептори се отварят за заобикалящия ме свят и аз започвам не само да го виждам, но и да го чувствам. Чувствам потока течащ под краката ми не просто като вода, която може да ме измокри, а като живителната течност даваща началото на всичко и до която искам да докосна пресъхнали устни. Усещам аромата на дивата гъба преди още да съм я видял, а веднъж съзрял я не ме интересува дали е ядлива или не е, а ме интересува съвършенството на композицията която е създала заедно с дънера до който е израснала. Усещам не просто мириса на гниещия дънер, а чезнещата мъдрост с него. Усещам не просто свежия натрапчив аромат на здравеца, а жаждата за живот в тази гора – в най малката тревичка и във вековното дърво. Усещам не просто пулса на Таня, а адската умора която изпитва.

Явно багажът и въпреки сериозното окастряне което му направих преди да тръгнем беше тежък за крехкото и телосложение. Уви заблеян в природата около мен бях позабравил спътниците си.

Спряхме да починем край живописните вирчета на реката и тук разпределихме багажа на Танчето за да продължим към най тежкия участък от маршрута до х. Рай.

Започнахме да вием серпентината завой след завой, почивка и отново напред.

Когато излязохме от гората и стигнахме пейката за почивка поседнахме и отпихме глътка вода и още толкова въздух. Аз, Жек, Коджи и Крум прескочихме на бързо до вр. Малък Купен. Направихме си по една снимка и когато тръгнахме да се връщаме видяхме, че към нас идват повъзтановилите се семейство Руменови. Изчаках ги на върха за да споделя и с тях вълшебната гледка и лека полека заслизахме.

До хижата вече имахме съвсем малко път. Познатия пейзаж уж беше същия, а в същото време по различен. Хижата все така подслонена в подножието на скалите ни очакваше. Скалите определено не се бяха преместили нито склоновете на Южния Джендем. Май само водопада изглеждаше друго яче. При предното ни идване в началото на лятото, той беше млад и буен, наперен и някак си по весел, сега дали заради надвисналите облаци над него, дали защото водите му бяха на половина, той ми се струваше тъжен, поостарял, може би уморен от многобройните туристи решили да го видят. Питах се дали ще изтърпи и нас и то не просто да го гледаме а да се качим на главата му и да се спуснем по носа му.

Спуснахме се под поляната пред хижата, където в началото на гората на старото ни място разпънахме палатките. Не бяхме нито гладни ( има си хас след такава закуска) нито уморени за това разпределихме екипировката и въжетата за спускането в три раници и след кратко обяснение на Румен как се работи с радио станцията потеглихме към Тарзановата пътека.

Този път бяхме значително по добре подготвени. На водопада щяхме да се качим аз, Жек, Коджи и Крум, като Крумчо нямаше да се спуска, а щеше да остане горе за да откачи центровете (въжетата). В подножието на водопада оставихме Румен, който трябваше да ни каже дали въжето стига до долу. Разменихме няколко думи с човека, който строи параклисчето и продължихме по пътеката съпроводени от пожеланията му за успех. Закачвахме се по Тарзановата пътека всеки вглъбен в своите мисли. Колкото повече се изкачвахме, толкова повече доближавахме облаците, които обгръщаха скалите над нас. Незнайно какви птици кръжаха и издаваха пронизителни писъци. Хлад обгръщаше телата ни.

Загледан в краката си и тясната козя пътека по която драпахме с периферното си зрение мернах две фигури, които слизаха към нас. Продължихме да вървим на горе докато не бях спрян от глас: „Тихомире, на къде си тръгнал?”. Озадачен че някой ме е познал в този момент на това място, вдигнах поглед и ахнах от изненада. Пред мен бяха наши приятели – семейство от В. Търново с което се запознахме през зимата на един поход до вр. Чумерна. Срещнахме се в студена нощ край бумтящата печка на хижата и веднага си допаднахме. Намерихме много общи теми свързани с планините. И те като нас бяха безкрайно влюбени в тези красоти.

Прегърнахме се с радостни възгласи. Странното в тази среща не бе само мястото където се засичаме, а и това, че след срещата ни в Чумерна разменихме много имейли за да можем да се уговорим за точно такъв преход до х. Рай и Райското пръскало, но в крайна сметка не можахме да се синхронизираме. Набързо им обяснихме, че няма да отиваме до вр. Ботев, а ще направим рапела от водопада. Уговорихме се като слезем долу да се видим, след което продължихме по стръмната пътека. Излезли вече над скалите, облаците ни бяха  плътно обгърнали.

Виждахме с мъка жалоните на зимната маркировка водеща към върха. Тук трябваше да се отклоним от пътеката и да започнем стръмно спускане по тревист терен за да стигнем до коритото от където тръгва водопада. Извадих компаса и го наместих в посоката ни на движение. Това беше необходимо, не за отиването, а за връщането още повече, че връщането щеше да е само от един човек – Крум. Това разбира се, ако успеехме с рапела.

Предпазливо започнахме да се спускаме. Хлъзгавата, жилава трева многократно ме подлъгваше и тръгвах да се суркам надолу по дупе. Водеше ни Крум, който пък воден в мъглата от неведома сила се спря до една скала и с доволно изражение на лицето раздрънка големия клин забит в нея. Бяхме на точното място. Клинът и халката бяха такива, че и кораб можеш да вържеш на тях, така че беше излишно да забиваме други клинове. Започнахме да вадим екипировката.  Нахлузих седалката, поставих всичко което ми беше необходимо по нея докато Жек връзваше въжетата. След това с помощта на осмица се закачих за въжето. Предстоеше много важен момент – хвърлянето му. Казвам важен, защото въжето трябваше да бъде подготвено и хвърлено така, че да не се оплете, а да се разпъне по цялата си дължина за да се види дали стига до долу.

Накътах въжето. Жек направи радио връзка с Румен долу, който се наложило да накара любопитните за щуротията ни туристи да се отдръпнат на безопасно разстояние.

Направих няколко крачки и се спуснах на малка скална тераска под клина. Направих спирачка на осмицата за да не тръгна след въжето като го хвърля и замахнах мощно за да го запратя максимално далеч от скалата. То полетя надолу, започна да се изхлузва покрай мен, но след малко спря. Изтеглих го и наново накътах края му. 130 метра въже си е сериозна тежест, която едва ли някой може да изхвърли на четири метра в страни. Аз лично не мога, за това накътавах края на въжето толкова колкото мога да хвърля и го мятах с надеждата, че то от тежестта си ще повлече остатъка след себе си и ще се разгърне до край. Отново замахнах и хвърлих. Резултата беше същия. Въжето се спираше в нещо, но от мястото където се намирах не виждах какво. За това развързах спирачката на осмицата и зависнах на самия ръб на скалната тераса на която се намирах. И тогава видях проблема – на десетина метра под мен имаше още една тераса на която въжето кротко си лежеше. Разбрах веднага, че практически ми е невъзможно да изхвърля толкова надалеч въжето за да подмине долната тераса, защото теглено от собствената си тежест то се стремеше да се върне към скалата и по този начин се озоваваше на този праг. Жек направи опит отгоре да го хвърли, като за целта завърза в края на въжето, за тежест стара ръждясала скоба, която намерихме до клина, но резултатът беше същия.

Времето напредваше и ако не искахме да оставим Крум да се пребира по тъмно, в мъгла и сам трябваше или да се откажем и да прибираме всичко или да се спуснем веднага. Някой би казал, защо просто не се спусна до тази козирка и не освободи въжето, а отговорът е много прост – със осмица движението е само едно и то е надолу и ако слезех до козирката освободя въжето и Румен от долу каже, че то не стига до него трябваше да се катеря нагоре без необходимото ми оборудване.

За това се изкатерих до клина и нахлузих нагръдната система с нагръден самохват и тръгнах вече подготвен за евентуално връщане.

Бързо спуснах десете метра и се озовах на козирката. Леко побутнах въжето и то се засили надолу. Изпъна се. Оставаше само да изчакаме потвърждението на Румен, че то стига до земята. Но Румен не даде положителен отговор на нашето запитване по радиостанцията. Имахме недостиг от четири метра. Не можех да повярвам, че вися над Райското пръскало и не мога да се спусна заради някакви си четири метра. Не можех да повярвам и още нещо – докато бяхме долу и гледахме водопада се кълняхме с ирония, че този „чучур” няма и сто метра камо ли 124 както го водят. Дори си помислихме, че тези 124 не е височината на пада, а в тази височина влиза и част от по стръмното течение на реката, а сега какво се оказа? – Пусна ли сме едно 90 метрово и едно 40 метрово въже, т.е. 130м и не ни стигат някакви си 4м. Щях да откача. Жек говореше с Румен по радиостанцията и уточняваха терена от долу и… надежда – въжето било леко по диагонал. Започнах трескаво да мисля – Диагоналът, въпреки че не знаех за какъв ъгъл иде реч, си е чиста загуба на височина. Ако при спускането му вертикално, въжето слезе с още 1м това означава, че недостига остава да е 3 м. Като сложих и неизбежното разпъване на 130 метровото  въже ( макар и статик и то си има коефициент на разпъване) нещата идваха на кантар. Взех решение и викнах на другарите си, че тръгвам. Идеята ми беше да тръгна да спускам, като по пътя ще разпъна въжето право надолу и ако когато стигна възела, с който са съединени двете въжета, на 40м от земята, края му не достига безопасна височина ще се върна с катерене нагоре. Освободих спирачката и зависнах над скалата за да ахна. Сега вече виждах цялата прелест на водопада. Над мен виждах губещите се в облака лица на надничащите от скалата другари. Надолу хижа рай беше като кибритена кутийка. Виждах или поне мислех, че виждам Румен – една малка черна точка долу под мен. Бога ми не съм предполагал, че човек изглежда толкова малък от 130м височина въпреки, че съм парапланерист не съм допускал, че липсата на ориентир може да създаде такава зрителна измама, караща ме да си кажа: „Да висок е този водопад ама чак 124м…”.

Ж-ж-ж-т. Тишина. Ж-ж-ж-т крясък на онази планинска птица. Спусках бавно и попивах всеки миг.  Аз бях целият не в работещи на краен предел сетива, аз самият бях сетиво, чувствително към всичко заобикалящо го, аз бях една брънка от големия организъм Природа и в частност на Райското пръскало. Водопадът тече редом с мен от дясната ми страна. Хладните му пръски галят лицето ми. Той се спуска и аз се спускам. Той се разлюлява от вятъра и аз се полюшвам в същия ритъм.

Всеки сам за себе си може да даде отговор защо го прави, защо е необходимо да се спускаш по 130 метрова скала. Един ще е за да докаже, че може, друг за да се изтъкне, трети един Бог знае защо, но аз бях там, аз висях на това изтъняващо и губещо се над мен въже за да изпитам тази симбиоза спираща дъха, този неповторим танц между мен и кръшната девойка.

Мисля, че в такъв момент човек дори преминава в друго ниво на съществуване завръщането от което е равносилно на прераждане, удовлетворение за даден нов шанс. Велико и неповторимо. Велико, заради нищожността ни и неповторимо заради мига симбиоза. Исках да изкрещя, като птиците около мен, исках да полетя като тях, но единственото което можех да направя в момента е да отпусна хвата на въжето и да увелича скоростта на спускане. От долу чух Румен да вика, че въжето стига почти до земята. Така вече успокоен продължих бавно към възела на двете въжета. Стигнах до него без затруднения  и почти машинално извърших прехвърлянето под него – техника многократно тренирана преди това точно за този повод. Още 40м и стъпвам на земята. Тук ме посреща Румен и търновските ни приятели.

Удовлетворение, щастие, еуфория изпитвах в този момент. Бях в другото измерение и сега се преродих нов и пречистен.

Станцията изпращя и чух гласа на Жек да пита дали всичко е наред.

Отговорих му положително и му обясних накратко терена на спускането такъв какъвто го видях, след което вперих поглед нагоре за да видя действията на следващия спускач- Коджи.

Когато видях малкото червено човече високо горе на ръба, когато вече имах ориентир да мащабирам водопада и отдолу, отново си дадох сметка за височината му. С червения си гащеризон Коджи пъплеше като калинка надолу по скалата бавно и равномерно. Подвиквах му окуражително. Без проблеми стигна до възела и се прехвърли през него. Още малко и вече беше при мен. Плеснахме една в друга високо вдигнатите си ръце в поздрав за успеха. Очите му издаваха състоянието в което се намираше. Поглед от който струеше енергия, щастие, дива еуфория.

Потвърдих по радиостанцията, че Коджи вече е при мен и зачакахме Жек. Той се появи и започна бавно да слиза, а ние с Коджи превъзбудено коментирахме различните етапи от рапела. Не след дълго и Жек беше при нас. Поздравихме се помежду си и приехме поздравите на Румен и търновските ни приятели. През това време Крум разкачи въжето. Предупредих го да внимава и да не бърза като се прибира. Мъглата горе при него си беше все така гъста, но мислех че няма да има проблеми и че с помощта на компаса лесно ще открие маркираната пътека за Ботев.

Направихме си няколко снимки и нарамили багажа тръгнахме надолу към хижата. Тук видяхме и Таня, която се качваше към нас. Изтощена от прехода до хижа Рай тя остана при палатките да си почине и сега възстановена идваше при нас. Оставихме семейството да се любува дали на водопада, на спускащата се вечер, или на себе си не знам, а ние с другото- болярско семейство продължихме към хижата. Докато си оправим екипировката и се поизмием при нас цъфна Крум. Сякаш му казах да бяга надолу по Тарзановата пътека, а не да върви бавно и внимателно. Нашия лекоатлет, като хукнал надолу с радиостанция в ръка предизвикал смут в няколко групи туристи, които задминал. Обезпокоени те го попитали какво се  е случило вземайки го за планински спасител в акция.

Доволни, че отново всички сме заедно пренесохме храната и примусите на една от големите външни маси. Румен и Таня се бяха върнали и се присъединиха към нас.

Като казах, че Таня може да изкара някой лев, ако отвори лавка малко съм я подценил. Започнала вече да вади едни огромни буци със сирене, кашкавал, най различни видове салами и деликатеси, ядки и какво ли не в огромни количества ми стана ясно, че не лавка, а минимаркет може да отвори и съм убеден, че щеше да е прилично зареден. На шега казах, че ако извади и една краставица за салатка на ракийката цена няма да има. Иронична усмивка от нейна страна и започна да приготвя салата от краставици. Щях да падна. Направи ни салата, а ние вдигнахме канчетата за наздравица. Все още превъзбудени от случилото се, започнахме разговори за това което мина и това което мислехме да правим в бъдеще.

Хижата беше пълна. Навсякъде около нас млади хора се забавляваха. Буен огън гореше на определеното и оградено с камъни за целта място. Групичката от Калофер продължаваше да обикаля насам натам с касетофона си, но още малко не им достигаше да се преведат в безпомощно състояние. Нощта се спусна тежка , уморена и прохладна. Постигнали целта си вече се чувствахме не като гости тук а като домакини, защото бяхме осъществили връзката, спойката със заобикалящата ни природа. Дълго разговаряхме с приятелите си от Търново и си легнахме късно вечерта, когато нощния студ донесен от появилия се ветрец ни прогони от масата в палатките. На следващата сутрин станахме без да бързаме. Дотътрихме се мързеливо един след друг до чешмата за освежаващия сутрешен тоалет и седнахме на припек на същата маса отвън. Закусихме, като естествено помогнахме за изчерпването на струва ми се безкрайния хранителен запас на Таня. Кафе и след това разходка до водопада.

Преди това трябваше да се разделим с приятелите си от Търново, които ги чакаше дълъг път назад и на север, през Ботев за да се приберат у дома. Сбогувахме се с приятелска прегръдка и пожелания за лек път и доскорошни срещи.

Мислехме да отскочим до близката пещера, но хижарят ни каза, че не си струвало да влизаме в нея за това я подминахме и се заизкачвахме към водопада.

Естествено, че не подминахме къпането и този път въпреки, че водата беше малко и обливаше само скалата, а не падаше върху нас. Мързеливо се наслаждавахме на гледките в този прекрасен слънчев ден.

Когато се върнахме в хижата изжаднели си взехме по една биричка и се проснахме на тревата пред постройката. Румбата проплака, че не иска да си ходим, толкова беше приятно. Танчето извади и последните сюрпризи които още не беше показвала- солети, кишу и някакви дребни сладки. Допихме биричката и нарамихме раниците.

Обратния път се стори значително по лек и приятен на сем. Руменови, дори на няколко пъти успяхме да се насладим на специфичният им хумор, който предния ден го бяха изоставили някъде по баирите. Отново направихме дълга почивка ( не че бяхме изморени ) на беседката. Обядвахме и продължихме пътя си.

Нашия пъргавелко Крум водеше групата в папрата точно преди стръмното спускане в коренищата на дърветата в края на маршрута ни. Внезапно той замръзна на място със стъпил на земята десен крак и вдигнат във въздуха ляв. Наострил уши като ловджийско куче, той беше вперил поглед в шубрака. Вървях точно след него и за това и аз чух шума идващ от папратите. Изведнъж те се раздвижиха и от там се показа една огромна, рогата крава, може би си хареса Крум или може би просто пътят и минаваше от там където седеше той или просто му се стори че над него се извършва нападение, но последвалата реакция на Крум беше да побегне. Добичето пък стреснато от този умен тактически ход на противника побягна точно в обратна посока, което предизвика много комична ситуация. Когато открихме Крум по-надолу по пътеката, той възбудено сподели: „Много зверове има в тази планина бе”

Спуснахме и последния участък и се озовахме при колите. Последна снимка на участниците в това приключение и потеглихме към Шумен.

На петолъчката спряхме за почивка и тук гузната съвест на сем Руменови проговори. Гузни бяха защото не носиха почти никаква храна и най вече Таня и за да се реваншират въпреки, че категорично отказахме отидоха и накупиха кебапчета питки и пържени картофки. По принцип човек смъква килограми при такива походи, но при този това правило не важеше (да им се чуди човек как подържат добра форма).

Нощта се беше спуснала. Приятна умора отпускаше телата ни в седалките на автомобила и аз си мислех какво още ще трябва да направя за да намеря покой. Покой от вечно търсещата ми предизвикателства същност и въобще трябва ли да го търся този покой, след като намирам смисъл в живота си в откриването и преодоляването на нови предизвикателства. Усещането за съвкупност с нещо голямо и значимо с нещо не преходно с нещо божествено е импулсът, който ме тласка към тези предизвикателства. Жаждата за пълноценно изживяване на всеки миг на тази земя, желанието да се докосна до съвършенството на Творението.

Фаровете осветяваха пътя напред и светлината им се разпиляваше в мрака и това което оставаше да ме вълнува е дали когато умра ще съм наистина част от съвършенството Природа.

 

 

Тихомир Радев


2 thoughts on “Спускане по Райското пръскало

  1. Като цяло спускането е наистина леко и приятно, не е много натоварващо. Определено да си сред природата е огромно богатство.Не съм била на това място което описвате, но вече планувам другата седмица и аз да се кача.Тази седмица се спуснах по едно върне и за мен лично беше екстремно.Надявам се да продължа традицията и вска една седмица да съм ан ново и красиво място в нашата мила страна.

  2. Радвам се че ми препоръчаха този блог, сега виждам защо толкова много говорят за него моите приятели.Снимките са невероятни много красиви места, но природата ни е фантастична.Всичко е така зелено и свежо особено при този водопа.И аз да бях там щях да се метна във водата особено ако е толкова горещо.Харесва и това,което пишете, че всеки сам трябва и може да даде отговор на това защо трябвада се спуска от 130 метра, всеки има своите виждания и цели.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Verified by ExactMetrics
Verified by MonsterInsights