Емен – по ръба на каньона. Еменска екопътека, пещера и водопади. Една красота като от приказките.

Още 1980 година Еменския каньон е обявен за природна забележителност. Наскоро разбрах за този водопад и понеже ни е наблозо решихме да отскочим една събота. Така и направихме. Заредих батерийте на фотоапарата, стегнахме се взехме кучето и тръгнахме. От Габрово най-пряко ми се стори през Търново и по магистралата след това. Впоследствие се оказа, че пътя през Дряново и селата е 3 пъти по-кратък път, но както и да е.

Отклонихме се от магистралата през село Балван, оттам през село Емен и към каньона та чак то табелата за Екопътеката. Видяхме, че има спрели коли и се приготвихме да продължим пеша.

 

Екопътеката слиза надолу в Еменския пролом. На пръв поглед нищо интересно.

 

Тук завършва спускането. В ляво се намира пещерата, а в дясно се открива красива гледка към река Негованка (приток на река Росица).

 

Това всъщност е началото на екопътеката през каньона на река Негованка или т.нар. Еменски каньон. Според Уикипедия Еменската пещера е дълга 3113м. и е сред 20-те най-дълги пещери в България. Преди е била използвана като гъбарник, като склад за узряване на сирене и като част от изградената над нея военна база. Като следствие от тази експлоатация на входа й е излята бетонна плоча и в свода е пробита асансьорна шахта. Освен най-известната Еменска пещера в Долния Боаз през 1985 – 1991 г. е открита голяма пещерна система, разположена между селата Мусина, Балван, Ново село, Емен, Добромирка и Вишовград с многобройни водни и сухи галерии. Това са пещерите “Русе”(3 306), “Бамбалова дупка”(2 923) и “Троана”(3 243).

Негованската екопътека е първата екопътека в България.

 

В Еменската пещера.

 

Изгледа към отсрещния склон на каньона от пещерата.

 

Продължаваме по екопътеката. Тясна, пресечена и трудна за вървене… когато си с чехли. Важно е ако решите да посетите Еменския каньон да имате предвид да се приготвите за преход, а не за разходка. Терена не е чак толкова труден, но ние бяхме тръгнали като на разходка из парка – с чехли и без вода. Задължително си обуйте удобни обувки и си носете вода. Така екопътеката въобще няма да ви затрудни и наистина ще бъде удоволствие.

 

Първите около 300 метра са доста трудни. Утъпкана е пътеката, така, че няма как да се объркате, но е малко по-сложно в сравнение с останалата част. Сега трябва да се изкачим на върха на каньона.

Тук, почти в началото на пътеката се запознаваме с момче и момиче – Катя и Цецо от Велико Търново. Почти през целия път се движехме едни след други, засичахме се като спирахме за почивки. Готини хора. Ей, Цецо и Катя от Велико търново ако четете – много поздрави  😉

 

Въобще не ми мина през главата да снимам повече по време на изкатерването. Ето ни вече отгоре на каньона. Гледката е божествена!

Изглед към продължението на екопътеката.

 

На връщане срещнахме местни, които разказаха, че тази скала се нарича „Момин скок„. Историята е, че по време на потурчването идвали момичета на тази скала и скачали за да се удавят във вира долу, който бил много дълбок.

В интернет пък се твърди, че Момин скок се казва всъщност Еменския водопад, с който завършва екопътеката от другата страна на каньона. Не мога да кажа кое е по-достоверно, така че оставям на вас.

Местните разказаха също, че много рядко се случва реката да е пълноводна за да се получи красивия водопад, често е маловодна, а през лятото почти оставала без вода.

 

Изглед към река Негованка и каньона.

 

Панорамна снимка на Еменския каньон. (клик за висока резолюция)

 

Странна дупка на пътеката. Вижда се, че продължава надолу и вероятно е част от някакви пещерни се галерии.

 

Някъде посредата на пътя се стига до това вирче. Мястото е прохладно и е идеално за почивка.

 

Освен удобните обувки, които са задължителни е добре да бъдете с някакъв дълъг крачол или репелент против комари понеже гъмжи от тях. Ама наистина много комари… и гладни при това.

 

Излизаме от гористата местност отново по ръба на каньона. Пътечките са малки и трябва да се движите внимателно.

 

Изглед от ръба на каньона. Пише, че отвесните скали са около 80 метра, но от такава височина ми се струват доста повече. При такава гледка вече сме забравили пътя, който извървяхме и сме доволни, че не се отказахме при изкачването на каньона. Доста е високо и трябва постоянно да внимаваме къде стъпваме, особено за снимане.

 

Тук се виждат част от мостовете, които водят от дугата страна на каньона и след това слизат до Еменския водопад, който навсякъде наричат водопад „Момин скок“. Водопада всъщност малко трудно но се вижда и от тук. Той е на входа на пещерата, която се вижда далеч долу.

 

Дори и безстрашно да сте минали целия маршрут по ръба на отвесната пропаст то тези мостчета могат доста добре да ви стреснат. Няма друг път към водопада долу така, че това е единствения шанс да го зърнете. Аз слязох само до тази скала, която се вижда на снимката. Видях, че мостовете отиват от другата страна на каньона и помислих, че това е някакво разклонение. Никъде няма указателни табели. Върнах се и продължихме по ръба на каньона за да открием най-после водопада, като все още не знаехме, че точно за това долу в каньона става въпрос.

 

Преминаването на мостчето е 100% адреналин. Клати се, скърца, всичко е старо, а парапетите са тънки, изгнили и едвам се държат на гвоздейте си. Много внимавайте ако преминавате от там и се подпирайте само на някой по-сериозни греди.

 

Вече почти съм на скалата по средата на каньона.

 

Изглед нагоре към екопътеката. Вижда се мостчето по ръба на скалата.

 

Ето това е въпросния Еменски водопад. Поне някъде там трябва да се пада – на входа на пещерата. По-надолу има по-добра снимка на това място.

 

Все още съм на въпросната скала и се движа по мостчето, което я обикаля. От задната си страна мостчето е много тясно – окоо 40-50см. От едната ми страна е скалата, от другата – някаква изгнила клечка, която би трябвало да ме държи да не падна.

Ето и изглед към останалата част от моста, който преминава на отсрещната страна на пролома.

 

Връщам се по мостчетата, убеден, че това не е пътя към водопада. Виждате каква пропаст е надолу и какви са укрепителните парапети по мостчето.

 

Точно тук долу се намира въпросния водопад. Стигало се без особени трудности по поредица от мостчета. Ние продължаваме нататък.

 

Отново сме на ръба на пролома и назад се виждат мостчетата по които бях преди малко.

 

Продължаваме към заветния водопад, но малко преди края на екопътеката срещаме връщаща се група. След кратък разговор става ясно, че нататък няма още много и пътеката свършва с някакъв заблатен водоем, а водопад така и няма. Тук разбираме, че пътя за водопада е точно по тези мостчета. Продължаваме да хвърлим едно око на езерото Негованка. То е дълго около 2 км. и започва непосредствено от последните къщи на село Емен.

За връщане по мостчетата и дума не може да става – уморени, с чехли и с куче реаваме да се прибираме. Хващаме пътеката на обратно. Тогава става ясно, че реално има две успоредни пътеки по пролома – едната по самия ръб от която се откриват невероятно красивите гледки към целия Еменски каньон и по която сме се движили на идване, а втората е малко по-навътре в горичката. Утъпкана, широка и лесно проходима, но пък не се вижда и помен от каньона.  Двете пътеки се засичат на няколко места, а някъде по средата се събират в едно.

Ето тук, пак сме на поточето за почивка.

 

Последни погледи назад към Еменския каньон.

 

От всички кучето го понесе най-кофти. Беше страшно изморена и дори докато вървим тя избързва напред, шмугва се в някой храст и ляга на сянка.

Тук отново се вижда какви тесни участъци има по екопътеката.

 

Тук срещаме местните, които обясниха за „Момин скок„. С тях има някакво черно куче, което се оказва, че е безпризорно, но е тръгнало с тях. Хората обясняват, че можем да не минаваме по пътеката покрай пещерата за да не слизаме чак долу през скалите и след това да се качваме пак нагоре към шосето и мястото, където спряхме колата. Обясниха ни набързо как да излезем направо на шосето през някаква борова горичка.

 

Супер чудно беше как кучето им ги изостави и тръгна пред нас. Вървеше напред като от време на време се спираше да ни изчака. И така чак докато излязохме на шосето. Вероятно и то е решило да се връща – съвпадение или просто нарочно искаше да ни изведе на пътя – незнам…

 

Излязохме на шосето. Тук изглежда да е имало голяма табела за екопътеката, но някак незнайно е изчезнала. До това място се стига само около 200-300м. по-нагоре от голямата табела, до която спряхме в началото. Имайте предвид, че ако започнете прехода към Еменския водопад от тук ще пропуснете Еменската пещера. Но пък този маршрут е много удобен за на връщане.

Ако се движите спокойно целия маршрут се минава за около 3 часа. Не забравяйте за комарите, обувките и водата за пиене. Също така, че за да стигнете до водопада трябва да минете от десния бряг на реката. Каньона е дълъг 950м. Има места за пикник и палатки и е едно от може би най-красивите по рода си места у нас.

 

Еменския каньон е приказно красив. Просто изглежда като някаква гледка от научно популярен филм, като нещо, което можем да видим само по телевизията. Не – Еменския каньон е съвсем истински и се намира тук, в България. Великолепна природа, непокътната и дива, една чудесна разходка и една 100% оползотворена събота. Има и такива места у нас – места в които спокойно можеш да се докоснеш до истинската красота и до натуралните, изумителни творения на природата.

 

автор: Чилиев