fbpx
хижа Рай, Райското пръскало, туризъм, почивка

До какво хубаво може да доведе гледането на телевизия? Нищо! Поне прекарано през нашите луди глави всяко едно видяно или чуто предложение може така да се деформира в реалността, че да стане неузнаваемо.Само по себе си това не е лошо,защото се внася оригиналността на индивидите които са откликнали на предложението, но когато тези индивиди се съмняват в наличието и на малко мозък в главите си и освен това отдавна знаят, че им липсва и инстинкт за самосъхранение- те тогава става страшно.Та за какво става въпрос:

На 08.07.2005г. по БТВ даваха  едно репортажче, на един от водещите на новинарската емисия, в което той разказваше за един свой поход из Стара планина. Самото наличие на думите поход и планина в един репортаж  означава, че вече сме заинтригувани. Но кои сме ние: аз и колегите ми -уморено отпуснати след поредната тренировка пред телевизора в служебната ни стая.

С качени крака върху масата лениво гледахме разказа на Венелин Петков, в които той разказваше за пътуването си до х.Рай, качването си на вр.Ботев и как бил запленен от красотата на най-високия водопад на Балканския полуостров и…Червените ни лампички светнаха! Най-високия водопад и това ако не е предизвикателство здраве му кажи обърнах поглед към колегата си и му казах:

– Жек…- не можах да довърша защото той ме прекъсна с едно мързеливо и провлачено „Ъ-хъ”.За какво са му повече приказки на човек,още повече когато насреща му е приятел и колега с когото може и с по малко от това”Ъ-хъ” да се разбере.Зад този показващ липса на интелект трибуквен отговор даден от субект с  отлична алпийска подготовка, всъщност се крие много сериозна преценка на всичко свързано с това пръскало, защото от блясъка в погледите ни ставаше ясно, че не става въпрос само да отидем и да разгледаме тази природна забележителност, откликвайки на предложението на репортера, а да отидем и да се спуснем по 124 метровия водопад.

Минути по късно вече бях в близката книжарница за да купя карта на Средна Стара планина с мащаб 1:100 000 Разгледахме маршрутите и  възможните изходни пунктове за хижа Рай. Най-трудното ни предстоеше.

Проблемът идваше от това, че не разполагахме с толкова дълго въже. В наличност имахме едно 100м ,едно 50м и две по 25м. 100 метровото въже беше ново и здраво което не можеше да се каже за другите три, които са на възраст 15г и от множеството спускания по тях оплетката им се е разрошила като косата на Жек рано сутрин. Единствения начин да реализираме спускането (рапела) по водопада, беше да се съединят двете въжета от 100м и 50м което означаваше че при наличието на пад на водата от 124м на нас ни оставаха 26м за укрепването на центъра.До тук добре, но въпреки многобройните рапели които сме правили, никога не ни се беше налагало да преодоляваме възел на две съединени въжета. Започнахме да обмисляме различните варианти за това, като междувременно към нас се беше присъединил и Коджи-момък готов да се впусне във всяко предложено му безумие още повече, че не отдавна при едно катерене си беше извадил рамото и от тогава има да си отмъщава на алпинизма.В крайна сметка след не дълго ровене из специализираната литература открихме най-добрия способ за прехвърляне през възела. Определихме и датата за тръгване 15.07.2005г. Имахме точно една седмица да се подготвим за пътуването.

Времето се изнизваше доста бързо уплътнено от многобройните тренировки за спускането.Не искахме да оставим нищо на случайността защото всяка една грешка щеше да доведе до много сериозни усложнения.Ако се случеше на някой от нас да закъса по някаква причина на възела по време на прехвърлянето трябваше сам да се оправя, защото нямахме друго въже с което да се спуснем и да му помогнем.Тръпката се усилваше и от това, че всичко правехме без осигуровка.

В процеса на тренировките стигнахме и до извода, че не можем да се справим само тримата, защото и тримата щяхме да се спускаме, а ни трябваше още един човек, който да остане отдолу и да ни каже дали въжето е стигнало до него, а не е дошло късо (пази боже) или например не се е оплело някъде по скалата. Когато си гладен и се намираш в хранителен магазин нямаш никакъв проблем .Така е и при нас. Дай само идея и гледай колко ще откликнат. Човекът на когото се спряхме беше Румен-боксьорче на което алпийските щуротии не са му първа страст, въпреки познанията които има в тази област, но със сигурност можеше да се разчита на него в осигурителните функции.                          Успоредно с това течеше и подготовката за самия преход-то   раници то спални чували, палатки и т.н.

Ето го и заветния ден 15.07.2005г. петък. Планът е да тръгнем веднага след работа за да можем по-рано да пристигнем в Калофер, от където смятахме да започнем нашето приключение.

Още през деня подготвихме автомобила (моето Голфче) като му махнахме задната кора за да може да събере доста големите и тежки раници в които освен личния багаж носехме и нелеката екипировка за спускането.

За част от материалното ни осигуряване  се погрижи и Гери, които пожела да отнесем две частици от него на Райското пръскало. Едната чисто функционална вещ без която спускането е невъзможно – осмица,  а другата-душевен стабилизатор имащ за цел да намали нивото на адреналина и да спомогне отпразнуването на спускането или помена на някои от нас-2л домашна ракийука.

Считайки, че не е редно това  благородно дадено питие да се начене преди стигането до х.Рай и в същото време отчитайки необходимостта от петък вечерно разпускане купихме две големи бири и така екипирани с ръмжене на липсващото ми гърне на автомобила се отправихме към Ришкия проход.

Току що бяхме минали изхода на Шумен при детелината за Бургас и започна да вали.Това с нищо не ни изненада, защото през цялата седмица валя като из ведро и психически бяхме подготвени за едно мокро преживяване.Минавайки през селата на смядовска община си припомнихме спасителната операция в която участвахме през седмицата във връзка с наводненията по тези места. Неусетно изпод седалките като заек от цилиндър на фокусник изскокна първата бира. Супер ама аз карам ,а колегите се забавляват.

Като най-вещ в родните друми „доказал се” не един път с навигаторските си качества отпред седеше Жек. На всеки въпрос „Сега на къде?”, той отговаряше с бира в ръка и глас който изплуваше из дълбините на мехурчестата течност – „Напред!”. И аз карах в дъжда напред и пак напред докато в един момент не се озовах на кръстовище с регулировчик. Според табелите трябваше да тръгнем на дясно за София. На идея си нямах къде се намираме но колегите единодушно ми отговориха, че това е петолъчката.Да ама аз не виждам никакви сергии заведения за хранене, а вали като из ведро. Колегите ме успокоиха, че капанчетата се намират по нататък, а аз нямах време да оспорвам това, защото щях да задръстя движението. Завих си надясно и продължихме към Сливен, Казанлък за Калофер.Движението беше страшно натоварено. Движехме се бавно и трябваше да оставим надеждите за по-ранно пристигане до изходния пункт.

Малко преди Калофер спря да вали. Отдавна се беше стъмнило, но без затруднения се добрахме до газ-станцията, която е в началото на града. И тук изненада – пътя беше преграден с насип от пясък. Разяснение за причините ни даде мъжа от газстанцията, като каза, че моста бил отнесен от придошлата вода (и тук пороя не ги беше пощадил), но за там за където искахме да отидем можело да се мине,само трябваше да се прехвърлим през насипа, но и това не било проблем, защото другите коли минавали. Да да ама не. Докато тръгна и се бухнах така готино в пясъка, че голфа остана на тумбак и гумите взеха да се въртят във въздуха. Имайки се в предвид кои са спътниците ми абсолютно нормално е в следващия момент да се търкалят под колата, но не за да ринат пясък естествено, а за да се превиват от смях. Когато се поуспокоиха седнаха на предния капак дадох назад и излязох от насипа. Оставихме газаджията да се чеши по главата и да се чуди как другите минали, а голфа не успя, а ние продължихме по околовръстното за да влезем от другата страна на Калофер. В мен остана съмнение, че бях пионер в превземането на насипа и подозрението, че бях тест пилот дали аджаба това може да стане от лек автомобил, но както и да е  трябваше да намерим полицейското управление, където да оставим колата на съхранение.

Тук ни чакаше нова изненада –те такова нещо като РПУ в Калофер нема. От една весела компания в центъра на града разбрахме, че полицай от тук минавал на няколко дни, но нямало опасност за колата. А върви повярвай на това. След кратка справка, че сме 2005г. и комунизма отдавна си е отишъл решихме да продължим по указания  ни път за местността Паниците, като по този начин не дадем възможност на месните джамбази да се гаврят с нещатното ми Голфче.

Въпреки свлечените камъни и пръст пътят се оказа много по добър от очакванията ми насадени от ровенето в интернет за информация за маршрута ни.

Къмпинга беше доста голям с хотелски комплекс и множество бунгала на различни собственици разположени по поречието на река Тунджа. Първия опит да установим контакт беше неуспешен, защото насреща си имахме военен от някакъв военен обект или нещо такова намиращ се накрая на асфалтовия път, а ние право там се натресохме. Информация 0 сякаш този човек не беше от там. Слязохме по надолу и по един мост минахме от другата страна на реката която не успокоила се още от поройните дъждове сърдито бучеше. Тръгнахме срещу течението и. От лявата ни страна се нижеха бунгалата, които бяха безлюдни. В крайна сметка преминавайки през доста дълбоки локви и рискувайки да закъсаме се добрахме до не просто обитаеми бунгала, а до такива където се вихреше лют купон. Посрещна ни… дали собственик, дали управител не знам, но човекът имаше сериозен проблем с вестибуларния си апарат и ако не беше паянтовата ограда да се подпира на нея щеше да се бухне в локвата която ни делеше. В погледа му освен алкохолен глад се четеше, че в нас вижда финансовата инжекция за следващия запой, което се потвърди и от заваляната му оферта за нощуване в бунгалата и престой на автомобила. Имайки се в предвид, че всички бяхме окъсани единодушно решихме да спим в палатките въпреки опасността от нов порой. Върнахме се обратно и като минахме отново по мостчето се озовахме от източната срана на реката. След кратко изкачване стигнахме на обширна поляна подходяща за лагеруване.

И така в 23.00ч най-после преустановихме пътуването с автомобила и се заехме с разпъването на палатките. Времето вървеше на оправяне. Хапнахме по някой и друг сандвич и тогава Тихомир се сети че има и бира. Има, ама в магазина. Моите бойни другари се бяха постарали да пощадят пикочния ми мехур от раздуване. БЛАГОДАРЯ.

Дали защото е заклет рибар и го е правил многократно или защото времето се оправяше Румен реши да спи извън палатката. До тук добре, но като го видяхме как се уви като буба в един найлон ми се струва бяха основателни страховете ни, че ще се задуши. След дълги увещания от наша срана да влезе в палатката и успокоения от негова той остана отвън. Всички легнахме и поне аз веднага заспах.

На следващия ден 16.07.2005г се събудих на развиделяване. От туристическите сайтове знаех, че ни чака 4 часа път, но се притеснявах, че сме доста натоварени и ще се забавим повече. Плана бе да стигнем до х.Рай да починем малко и да продължим за пръскалото за да направим рапела. Времето беше прекрасно и обещаваше да остане такова.

Отидох до палатката на Жек и Коджи и я разклатих. Сякаш хималайска мечка беше изяла приятелите ми и беше легнала вътре, такъв рев се чу. Румбата беше оцелял, но не си призна да е студувал. След кратка, но обилна закуска прибрахме лагера и обратно в колата. Бях решил да я оставя в близост до обитаемите бунгала пък каквото ще да става. По вече описания път стигнахме до веселите бунгала и ги подминахме. На петдесетина метра по нагоре по течението на реката имаше уширение с други паркирани автомобили, където оставихме и голфа. Нарамихме раниците и ето ни готови за път.Да ама за бира се сетихме, но за вода не. Манерките ни бяха празни, а не познавахме маршрута и не знаехме от къде може да си ги напълним. Един махмурлия от веселите бунгала компетентно ни каза, че до пръскалото нямало вода (този от това бунгало по нагоре не се бе качвал) и ние вземайки го на сериозно си напълнихме вода от реката и ето ни на път.

Началото на пътеката е с такъв наклон, че лесно може да откаже циврещо градско конте. През оголените коренища на дърветата изкачихме този труден участък. Наложи се да изразходвам доста сили не за изкачването, а да узаптявям буйните си колеги, които помислиха, че покриват някакъв норматив и бяха хукнали като коне нагоре. Излязохме на коларски път по които продължихме следвайки маркировката. Колкото по-нагоре се качвахме толкова по-голяма панорама се откриваше нагоре и надолу. Гледките наистина са невероятни. Пролетта ходих до Мусала, но това което видях по пътя за пръскалото не може да се сравни с маршрута в Рила. Тук откриващия се простор те грабва, а по пътя за Мусала се чувствах захлупен от двата склона образуващи коритото на Мусаленска Бистрица. Пътеката вървеше през открита местност от която в далечината се виждаше водопада. Не пропускахме да си пълним прясна вода от ‘липсващите’ чешми, да почиваме на отлично подготвените за целта места (поздравления за тези които ги подържат).. Удоволствието ми се усилваше и от това, че имах с кого да споделя всичките тези красоти, а не като при мусаленския ми поход където бях сам. Абе накратко идилия.

Маршрута беше лек и приятен до една беседка кацнала на зъбер от която се виждаше накъде трябваше да продължим.

Под нас беше сякаш бездънна пропаст. Леките изпарения придаваха загадъчен вид на два водопада спускащи се по далечния северeн склон. Далеч на запад се виждаше и целта ни – Райското пръскало. На място на което се намирахме планината просто ни беше прегърнала от всички страни. Стояхме на тази тераса като на нарочно изнесена платформа над гънките на планината и единственото което чувахме бе тишина. Мисля, че точно тази тишина съчетана със спокойствието на зеленината и мащабността на панорамата придаваше приказността на гледката.

След задължителната почивка на такова място продължихме със спускане по една камениста пътечка. Знаехме, че след това кратко спускане ни чака най-трудната част от маршрута- изкачването на стръмен горист склон, който щеше да ни отведе до хижа Рай.

Пътеката лъкатушеше между дърветата, пресичаше буйни потоци със бистри като сълза вирове, които ни примамваха да се бухнем в тях, но бяхме решили това да го оставим за на връщане, заобикаляхме огромни камънаци незнайно как се озовали насред гората и дишахме.Дишахме този кристално чист въздух пропит с дъха на свежа зеленина на стара шума и един Бог знае какви диви цветя и билки. Вдигах поглед нагоре и далеч напред между зеленината на дърветата видях просвет и тогава казах на другарите си, че остава малко.Вървяхме почивахме и пак напред, но този просвет не се приближаваше.Тежките двадесет и пет килограмови раници вече бяха дали своя дан за умората ни,но не след дълго гората свърши и ние се озовахме на голо било и о, изненада, видяхме хора – едно младо семейство с малко може би 5 годишно момченце.Когато едно толкова малко дете се озове на такова място не може да не си зададеш въпроса как е стигнало до тук.Но ние предполагахме отговора подсказан ни от три мулета с водач с които се разминахме изкачвайки се насам.Отдъхнахме загледани в отдалечаващата се хубава майка (бащата и детето не представляваха интерес за нас).Те се бяха насочили към близкия връх за който спокойно мога да дам определение – хълм без да го обидя.

Това семейство беше предвестник, че сме вече близко до хижата. Буквално след минутки пред нас се откри обширна тераса, заобградена от север със скали високи над 150м, а на югоизток между гънките на планината, ако си достатъчно високо можеше да се види мястото където нощувахме предната вечер. Точно тук се намираше триетажната постройка от зидан първи етаж и дървени втори и трети. Покрива и бе боядисан в зелено сякаш за да не наруши цветовата хармония на пейзажа.А зад хижата…водопада.Не бих могъл да опиша тази красота. Снимките не могат да предадат цялата големина и перспектива на гледката и кой микрофон може да запамети далечния тътен на падаща вода и усещането което остава в теб от това.Това трябва да се види,това трябва да се почувства, за да се разберат и тези сурови мъже около мен които съм ги виждал как могат твърдо да пипат, а сега да стоят и да се захласват по това Божие творение .Отдалечеността на водопада от хижата не беше голяма, но достатъчна за да придаде повече Райски отколкото земен облик на картината.

Хижата изглеждаше безлюдна, но когато влязохме вътре открихме хижаря със съпругата му.От тях разбрахме, че всички места в хижата са резервирани, а освен това към нас пътували още 80 туристи които щели да нощуват отвън.Това нас не ни притесняваше, защото така или иначе бяхме решили да спим навън в палатките.След като се допитахме къде можем да си направим лагера тръгнахме към втора съвсем малка тераса на 30м пред хижата като оставихме хижаря да се чуди на успокоението и уверението на Румен, че няма да рушим околната среда с окопаване на палатките.В интерес на истината външния вид на Коджи и Румбата беше повече на дезертирали войници с тези брезентови раници и бръснати глави, отколкото на туристи така, че място за притеснение в хижаря имаше.Но ние с Жек придавахме малко по цивилизован вид на групата не, че аз бях с коса но поне екипировката ми беше от този век.

Разпънахме палатките и седнахме да починем и да похапнем.Вече беше станало 12ч.

Точно в 13.00 станахме и нарамихме раниците, които бяхме изпразнили от личния си багаж, а вътре беше останала само екипировката за спускане и тръгнахме към пръскалото.Когато се изкачихме до хижата видяхме, че значителна част от очакваните туристи вече е тук.Сред тях бяха и група планински спасители на преклонна възраст.Допитахме се до единия от тях от къде можем да се качим отгоре на водопада но той не можа да ни даде смислен отговор, а се впусна в разкази за това откъде се катерели на младини и че е катерил скалите зад хижата нощно време.Това си заслужава уважението, но на нас не ни помага.Същия въпрос зададохме и на хижарката, но като разбра какво мислим да правим тя се обърна с поглед в който се четеше ,че за нея вече сме пътници за райските двери.

И така без ясна идея от къде трябва да минем тръгнахме към подножието на водопада. Там трябваше да се разделим с Румбата.Той щеше да остане тук за да си изпълни функциите по спускането, а освен това трябваше и да заснеме събитието с камерата и цифровия ми фотоапарат.Аз, Жек и Коджи продължихме с намерението да заобиколим скалите от юг с надеждата да намерим от къде да се качим отгоре им.

Пътеката се движеше в подножието на скалите които ни бяха от дясната страна, а от лявата имаше урва, а отвъд нея живописен скат на който не обърнахме внимание, защото бяхме погълнати от предстоящото ни спускане.Не зная колко време сме вървели, но скалите отдясно все така си седяха високи и величествени без да дават и най-малък знак, че ще ни пуснат отгоре си без бой.Обезверени, че въобще тези скали могат да се заобиколят започнахме да търсим място от където да можем по лесно да ги изкатерим.Не след дълго го намерихме.От подножието където седяхме не ни се струваше кой знае колко сложно да се качим и след кратък консулт помежду ни зарязахме пътеката и тръгнахме по тревистия склон нагоре.Наклонът на склона беше доста голям и изкачването бе трудно въпреки терасирането което се беше получило от чимовете. Успоредно на нас не обръщайки внимание на нашето дерзание най-не възмутимо си пасяха стадо коне.Идеята ни беше да стигнем по този склон до скалите и през една просека в тях да се изкачим до един каменист сипеи и по него да стигнем горе.Но както обикновено се случва едно е да го мислиш друго е да го направиш. Ако не бяхме с тези тежки раници на гръб, ако бяхме с подходящи за катерене обувки, а не с кубинки щеше да е трудно, а сега беше адски трудно .С изкачването нагоре тревистия склон ставаше все по стръмен и все по често започвахме да се подхлъзваме.Стигайки до основата на скалата това което ни се струваше като просека в нея от долу се оказа място което не можем да преминем без да се катерим по отвесния камънак. Жек си свали раницата и като най-опитен катерач тръгна да се катери нагоре с едно въже.След като стигна до място където да го завърже се спря, а свободния край ни го пусна. С помощта на въжето изтегли раниците горе, а аз с един самохвт започнах да се катеря към него. Бях последван от Коджи.Когато стигнахме горе при Жек аз се осигурих със същото въже и продължих напред, но сега вече имахме катерене по хоризонтален маршрут, за да достигнем до каменния сипей.Аз успях последван от Коджи и Жек.Пресичането на сипея си беше яко преживяване.Всяко невнимателно стъпване водеше до подхлъзване и повличане на множество камъни, които тръгваха като лавина надолу.След като го прекосихме отново ни чакаше тревист скат с такъв наклон, че когато си вдигнех крака за да стъпя коляното ми опираше в манерката която висеше от лявата страна гърдите ми закрепена на ремъка на раницата.Изтощението ни беше невероятно. Катерихме се вече повече от час и напредвахме изключително бавно на всеки 5 м спирахме и почивахме и после пак и пак за да стигнем горе, а това горе се оказа не горе, а начало на още едно такова изкачване. От запад времето започна да се разваля.Аз и Жек си носехме якета, но нашия млад другар счел, че не е необходимо да мъкне и него.Страховете ни, че може да се качим горе и да видим, че от другата страна има същия такъв склон надолу както и тук  бяха опровергани от картата, която казваше, че горе е приблизително равно в смисъл, че няма отсрещна урва.Дано е така, защото връщане назад нямаше. Спускането обратно без осигуровка беше равносилно на самоубийство, а ние нямахме толкова дълго въже за да се осигурим. Продължавахме вилковидното си движение нагоре, като се самоосигурявахме с едно 25м въже.Тъмни облаци минаваха през нас и много осезаемо понижаваха температурата. Ако беше макар и малко преваляло трябваше да спрем и да се укрепим на склона, защото продължаването напред щеше да е немислимо заради мократа трева.Ние сега едвам се крепяхме на нея, камо ли ако беше мокра.Започнах да си припомням как се прави заслон от раници на такъв склон.Психически бяхме вече и подготвени за екстремно нощуване на склона в случай на дъжд.Но явно Бог бе решил да е с нас щом в един момент далеко горе съзрях зимна маркировка.Събитието бе посрещнато с радост с която древните мореплаватели са откликвали когато са виждали земя след дълго плаване.Стигнахме до маркираната пътека за вр.Ботев.Намирахме се почти до голямата пряспа която се намира в подножието на върха.

Да, занимавали сме се със скално катерене, да правили сме какви ли не щуротии с алпийски въжета, но никога не сме се наричали алпинисти. И сега след това зверско катерене мисля беше основателен въпроса на Жек зададен в края на изкачването: „Добре де, сега като го качихме това вече алпинисти ли сме?” Асъл алпинистите сигурно ще кажат”Не”.Знам и разбирам, че алпинизма е нещо много повече от това което направихме и се изразява в знания и умения, но това определено бе зрънцето което бе засадено в нас.Зрънцето което кара хората да ни класифицират като ”човеци който се изкачват по възможно най трудния начин на място където нямат работа” Е, ние направихме точно това и мисля, че заслужаваме па макар и мъничко от това определение алпинист.

Умората ни беше неописуема колената ни трепереха и единственото което ни оставаше беше да хванем пътеката обратно към хижа Рай, като забравим за пръскалото.Започнахме спускане следвайки зимната маркировка, като подозирахме, че ще излезем там откъдето е трябвало да тръгнем нагоре към водопада.Не след дълго го видяхме и него невъзмутимо спускайки се, все така непокорен от  нас.Намираше се под нас в страни и ни деляха минути път от него, но вече наистина нямахме сили да осъществим плановете си. Дали бяхме тъжни? В никой случаи, защото това което изживяхме, достойно съперничеше на рапела.Единственото ни желание бе да стигнем хижата и да се почерпим,но не с армагана на Гери, защото той беше забравен в колата (така е като не е назначен отговорник), а с това което можеше да се купи от хижата.

Заслизахме по скалата по пътека, която бе обезопасена с парапет и по живо по здраво се добрахме до постройката в 19.00ч Тук ни посрещна Румен .Хижата наистина се беше напълнила, а поляната пред нея бе почерняла от народ.-млади весели хора от които струеше енергия за разлика от нас, които бяхме като пребити псета.Разтоварихме багажа при палатките и понеже имахме нужда да се освежим, с чисти дрешки под мишница се отправихме към каптажа, които се намираше зад хижата.Водата бе ледено студена и течеше от една широка тръба. Без много да му мислим се мушнахме отдолу. Освежени и по възстановени влязохме в хижата и си купихме една бутилка ракия и по две бири на човек.Полегнахме пред хижата сред останалите хора, които се бяха разделили на групички.Едни просто си пийваха биричка като нас, други събираха дърва за да си запалят огън, а трети играеха, кои на фризби, кои на магаре. Абе беше супер.Вечерта бавно се спускаше, а заедно с нея и хладината.Облякохме си по дебели дрехи и заслушахме  гайдаря, които свиреше край огъня родопски мотиви и гледахме едно момиче което явно беше мажоретка, защото доста умело въртеше две щеки в ръцете си.Веселието, не принудеността и отзивчивостта на хората около нас ни подейства доста релаксиращо, но в крайна сметка умората си каза думата и трябваше да се отдадем на заслужен отдих оттегляйки се от така приятната компания.

Не бяха нужни този път много увещания на Румен за да легне в палатката.Наместихме се и веднага заспахме. На следващата сутрин се събудихме и след сутрешния тоалет се отправихме към столовата на хижата.Бяхме решили да хапнем супа за закуска. Топлата храна си е друго нещо.Изпихме и по едно”три в едно”  и се подготвихме за разходка.Вечерта докато си пийвахме бяхме решили да отидем пак до мястото от където бяхме тръгнали да катерим за да може да го заснемем тъй като снимачната техника предния ден беше останала в Румен.Но преди това разбира се щяхме да отидем в подножието до самия водопад. След двайсетина минути вече усещахме величието на това природно чудо.Колкото повече се приближавахме толкова повече усещахме хлад от падащата като мъгла вода.Вдигайки поглед нагоре се виждаше как тя се стича на талази и облива скалата под нея. При всеки полъх на слабия вятър пръските се отклоняваха и променяха линията на водопада, сякаш кръшна девойка играеше танц.Е, ние млади, здрави, корави мъже можеше ли да не се мушнем под полите на тази девойка.Съблякохме се и за всеобщо учудване на останалите туристи се бухнахме право под ледените води.Ама каква девойка! Накара ни да изтръпнем до мозъка на костите си, да настръхнем и да се разтреперим така, както никой до сега не беше треперил при оргазъм.Величието на това, че си в скута  на тази прелест, че те гали с мощни ледени  ласки е достатъчно за един мъж, за да се почувства на седмото небе.Но това е трагедията на красивата и умела жена – мъжете бързо свършват.Така и ние бързо, бързо изскокнахме и се облякохме. Продължихме по пътеката по която бяхме минали предния ден. Стигнахме до мястото, където сме пропуснали да завием на дясно,  за да се качим над водопада и продължихме по нататък.На същото място както и предния ден най-невъзмутимо си пасяха отново конете и уж всичко си беше същото, но не беше така.Ние не бяхме същите вече. Не гледахме планината като нещо което лесно може да покорим, нещо повече, ние знаехме, че тя не може да бъде покорена. Нито тази, нито която и да е друга, нито водопада, нито пещерите които бяха наоколо, защото тях просто ги имаше. Господ ги беше създал и това, че някое малко човече па макар и с невероятни умения и познания в алпинизма се е качило на тях по никакъв начин не означаваше, че те са покорени. Тези велики, всяващи респект исполини просто допускаха от време на време нещастните си малки поклонници и пази боже те да се помислят за по велики от тях.Не бяхме същите, защото бяхме влюбени и тази любов беше взаимна, стояща здраво на уважението между нас и планината. Любов която щеше да ни накара да се връщаме колкото се може по често тук и не само тук, а и в другите и преображения – Рила, Пирин, Родопи, но никога вече нямаше да гледаме на нея като на нещо, което можем да завоюваме, а като на приятелка с която искаме да споделим радостите от това, че сме заедно.

Направихме си снимките и по обед вече бяхме в хижата.Хапнахме по още една чорба, стегнахме багажа и обратно надолу. На мен ми беше тъжно, че оставям това дивно място, а като че ли и на него не му се разделяше с нас, защото някъде по средата на пътя като ревна та се забрави. Реве та се къса, а сълзите му  под формата на дъжд така ни плющяха, че едвам задържахме дъждобраните отгоре си.И така почти до паниците.Този дъжд ни обърка плановете за къпане във вировете, но нали все пак тази работа я свършихме с водопада.

За всеобща изненада даже и колата ни чакаше долу.Натоварихме си багажа и обратно в Шумен.

Та да се върна на въпроса какво хубаво може да излезе от гледане на телевизия? Нищо ли?….

Тихомир Радев




Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Verified by ExactMetrics
Verified by MonsterInsights