Неделна разходка до водопада Скакля (гара Бов)

Трябва да започна с признание, че хич ме няма като турист. Колкото и да са се опитвали приятели и роднини да ме изкарат в почивен ден от леглото и от удобството да си лежа вкъщи пред телевизора, почти винаги са претърпявали неуспех. Най-много да се разходя до близкия парк за няколко игри тенис на маса. Нещата загрубяха дотам, че започнах да изпитвам уплах от мисълта да нарамя раница, да се екипирам с туристически дрехи и обувки и да тръгна някъде на поход. Дори и мисълта за подобен екшън ме плашеше. До скоро.

Онзи ден, обаче, ме обзе неистовото желание да се махна от София и да отида някъде сред природата да подишам чист въздух и това ме накара да се включа в Неделната разходка – една инициатива на Божидар Костов – още повече, че той твърдо обеща, че няма да ни мъчи с тежки преходи и че целта на разходката ни е удоволствие, а не изкачването на Еверест или поставяне на рекорд по издържливост.

Като ще е гарга, да е рошава. С жена ми Мая не само решихме да отидем с групата, но и напълно се отказахме от използването на кола, за да се насладим и на удоволствието от пътуването

Маршрутът е прост: тръгва се от Централна гара София и се пътува до гара Бов в посока Лакатник. След това се върви по Вазовата пътека, която тръгва от самата гара (както виждате, обозначена е добре) и се стига чак до върха на стръмната планина, откъдето пада водата.

Не бях се качвал на влак от много години и бях ужасно изненадан, че влакчетата са толкова малки и толкова претъпкани. Дали заради това, че имаше събор в Своге, или просто защото в почивните дни хората пътуват повече, но имаше моменти, в които гъчканицата беше толкова жестока, че просто не можехме да дишаме. Въпреки, че влакчето беше ново и луксозно, климатикът го пускаха избирателно – явно усещаха момента точно преди някой да колабира и тогава пускаха освежаващата струя хладен въздух. Когато слязохме на гарата в Бов, още преди да тръгнем на поход, вече бяхме мокри от пот.

Армията „кашкавал-туристи“ беше готова за подвизи и поехме с бодра крачка нагоре. Природата, обаче си имаше други планове и реши да си направи шега с нас. Пътят в началото върви из селото и е асфалтов. Точно преди да стигнем до самата планинска пътека, започнахме да усещаме първите капки дъжд. Дилемата „ке се бием ли или ке бегаме?“ веднага се пръкна в главите ни. За късмет, точно в този момент съзряхме една къща с огромна веранда, покрита с широк навес – очевидно с цел спасяване на хора от дъжда. Едно момиче от групата прояви малко повече смелост, извика собственичката и ни измоли временно да се приютим под навеса. В момента, в който решихме, че правилното действие е да изчакаме на сухо дъжда да се извали и той рукна като порой.

Действително, прогнозите се оправдаха и след 20-ина минути небето се разкъса, появи се слънце и ние решихме да продължим по план. Изкачването до подножието на водопада не е тежко, а и ние наистина не бързахме много, така че дори и за абсолютно нетренирани хора като нас, си беше приятно натоварване, без да е много уморително. Единственото неприятно нещо беше калта по пътеката, която на моменти беше доста хлъзгава и създаваше опасност от падания.

Водопадът Скакля не е много пълноводен, но е невероятно красив. По пътеката има няколко места, откъдето може да се види и е наистина впечатляващ. В началото не разбрахме, че може да се ходи чак до върха и ние с Мая решихме да останем на една пейка близо до водопада и да се любуваме на природата. Колегите от групата, обаче, открили пътека, която води до върха и решили да продължат нагоре. След като се разкъсахме така, ние се отказахме да се правим на герои и решихме след кратка почивка да поемем по обратния път.

Небето отново започна да се зачерня и си мислехме, че ще успеем да изпреварим дъжда, но този път ни хвана насред пътя. Уж бяхме подготвени, уж си носихме дъждобрани, но пороят се изсипа толкова бързо и толкова мощно, че само докато си извадя найлона и се покрия с него, вече бяхме мокри и аз, и дъждобрана отвсякъде. Прогизнахме здраво, но за щастие, времето беше топло и даже беше приятно да джапам под дъжда, доволен, че поне за малко се бяхме откъснали от шумния и мръсен град и се бяхме потопили в природата.

Искърското дефиле е невероятно красиво място. Планината е разрязана от водата сякаш с нож и въпреки това хората са намерили начин да глобнат своите къщички върху почти отвесните скали и да се заселят тук. Видях тераси на няколко етажа, зидани от тежък камък, целящи хем да предпазят земята от разяждащата сила на водата, хем да откраднат малко площ, върху която да се построят къщите. Не знам с какво се препитават хората от този край, но очевидно са много упорити и не се дават лесно на природата.

На гарата успяхме леко да се подсушим и да се сгреем с кафе, и така запазихме ведрото си настроение от сутринта. Влакът на връщане беше по-обикновен, но за сметка на това имаше свободни места и успяхме да седнем и да разгледаме околния пейзаж по-добре през прозореца. Планината е красива и страховита. Създава усещане на възхищение и преклонение пред нея. Разбираш колко си дребен пред могъществото на природата, но в същото време чувстваш някакво спокойствие и душевен мир, когато се потапяш в нея. Тъжното е, че покрай жп линията видяхме ужасно много изоставени и рушащи се сгради. Вероятно повечето от тях са били някакви складове или цехове, но по някаква причина са били изоставени от години и разрухата ги е завладяла. Скелети на сгради – паметници на човешкото безхаберие и безотговорност.

Денят завърши с горещ душ и неделен неангажиращ филм. Приятен завършек на един прекрасен ден. Неделната разходка се оказа чудесна идея и се надявам, че пак ще намирам желание и воля да участвам. Една освежаваща разходка в планината с весела компания е точно онова „лекарство“, което ни е нужно, за да се заредим с енергия и добро настроение за седмици напред.

Вижте още снимки от това наше пътешествие, а ако искате да се присъедините – присъединете се към страницата Неделна разходка във Фейсбук.

Автор: Майк Рам