fbpx
Архитктурно-етнографския комплекс „Етъра”

В края на юни, връщайки се от семейна почивка в село Чифлик, бяхме решили да се приберем в Хасково, използвайки друг проход за преминаване през Стара планина, а не Троян-Кърнаре и за „по-напряко” минахме през Велико Търново и от там после към Хасково. А по пътя ни толкова много места за посещение, та се чудехме на кои да спрем и кои да оставим за друг път. В този ден вече се бяхме насладили на свежите пръски и невероятната зелена вода на Хотнишкия водопад, бяхме се потопили в необятните дебри на пещерата „Бачо Киро” и бяхме усетили духа на Априлското въстание в Дряновския манастир. Следващата ни спирка щеше да е нещо в по-различен дух – духът на ежедневието на Възрожденска България.

 

Само на около 7-8 километра след Габрово се намираше Архитктурно-етнографския комплекс „Етъра”. Не можехме да го пропуснем. Поне не и този път. И ето ни вече бяхме слезли от колата и пренесли малкия с количката по тясните стълби надолу. Няколко овце наоколо кротко похапваха от тучната зелена ливада и допълваха колорита на местността.

 

Платихме си таксата, а големият ни син се нареди за печат в книжката за 100-те национални туристически обекта на България, която имаше само от няколко часа и какъв мерак само имаше за печати в този момент…

 

Това е единственият по рода си музей на открито в България, съхранил народните традиции. Големият ни син просто беше възхитен от начина, по който се задвижваха работилничките – с вода, а не с ток. Оглеждаше ги от всички страни, изучаваше водните колела и правеше изводи какво би станало, ако водата спре, ако еди коя си част се мръдне на еди къде си и т.н.

 

Минахме през валявицата и бичкиджийницата, която малкият ни син много хареса. Беше я запомнил и ми я показваше няколко пъти с желание да се връщаме пак и пак. Трионът, срязал до средата една талпа и движещ се надолу и нагоре издаваше странен звук и подканваше посетителите да погледнат в работилничката.

 

Преди да се качим на малкото сводесто каменно мостче над рекичката, за да тръгнем по чаршията, разгледахме обстойно и воденицата, струга за бъклици, гайтанджийската одая, бояджийницата.

 

По чаршията от двата края имахме възможността да наблюдаваме различни видове занаяти, които едва ли другаде могат да се видят на едно място – куюмджийство, бакърджийство, дърворезбарство, иконопис, шекерджийство, фурнаджийство, сарачество, тъкачество, кожухарство, хлопкарство, билкарство, дано не изпускам нещо. Доведени от аромата на току-що изпечен хляб, спряхме при фурната, за да си купим от прочутия симиден топъл хляб, който похапнахме с наслада на пейките покрай реката. А търговското дюкянче предлагаше всевъзможни джунджурийки на посетителите си.

 

А архитектурата на Възрожденска България е толкова уникална и живописна – красиви двуетажни постройки с дюкянчета на първия етаж, надвесени над каменните тесни улички и излъчващи загадъчност, приканващи да се погледне зад красивите прозорци някои с капаци, други без, с просторни дървени чардаци и желязни розетки по вратите, а някои от тях с рисувани колони, и с тези тиклени покриви.

 

В комплекса има и възстановка на църква „Свето Богоявление” с килийно училище. Цялата композиция се допълва от каменните чешми – няколко на брой и мостовете над реката.

 

От другия край на реката разгледахме откритата експозиция, където бяха представени три вида коли за животински впряг и най-голямо впечатление ни направи сандъка за булки, който е бил използван за возене на младоженци по време на сватби. Кои младоженци в днешно време биха си представили да се появят на сватбата си с такова превозно средство, но… такава е била традицията по онова време. Имеше и една изписана шейна, използвана за превоз на пътници.

 

Да не пропуснем и Часовниковата кула. Строителството й е започнало през 1976 година и е продължило две години, а самата кула е копие на Дряновската.

 

Продължихме напред към тепавицата, другата валявица и воденицата, за да стигнем до ножарската работилница, към която се стремяха мъжете от самото начало. Бяха си наумили, че трябва да си купят нож и след дълъг избор и щателен разпит на ножаря, усилията им бяха увенчани с успех и най-после си имаха вече нож от „Етъра”.

 

Тръгнахме този път в обратен ред да разгледаме отново всички работилнички и езспозиции. Спряхме до шекерджийницата, която привличаше най-много клиенти и ние да си купим всевъзможни ръчно направени вкусотии – различни видове халва и локум, сусамки, целувки, захарни петлета и разноцветни цветчета, любимите ми ореховки и куп други.

 

И отново не знам колко време чакахме големият ни син да се наслади на шуртящата вода и запомни всеки един детайл в задвижващите механизми и се връщаше и връщаше при водовъртежите, които се получаваха от спускащата се вода.

 

За съжаление времето напредваше, впечатлени и вдъхновени, пленени и очаровани от „Етъра” трябваше да тръгваме, за да преминем през прохода „Шипка” и да се отправяме обратно към Хасково.

 

 

Текст и снимки: Димитрия Георгиева

 


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Verified by ExactMetrics
Verified by MonsterInsights