Този уикенд се разходих до Зелениковския манастир, край Троян. Понеже прогнозата за времето беше неприятна, бяхме само луди мъже – всички жени отказаха да дойдат. И могат много да съжаляват…
Започваме със слизането от колата. Оставихме я там, където свърши асфалта (след село Черни Осъм). Там облякохме екипировката и тръгнахме на горе:
Очаквахме много кал, а може би и сняг. Нямаше нищо такова. Листата покриваха калта, а снежната покривка е изчезнала още в четвъртък.
В началото се върви десетина минути по един черен път:
Минава се през пропускателен пункт, защото пътя е покрай вододайна зона. За щастие този път не са ни правили проблем. В един момент до пътя се забелязва много важен ориентир – “Нужник”:
Двадесетина метра след това, пътеката тръгва вляво от пътя. Малко трудно забележима е, за това е важно да се оглеждате за “ориентира”
Пътеката на горе е много стара и не много поддържана. Личи си, че едно време е вложен много труд, но това е било преди много години:
По тази пътека до манастира се стига за около 40-50 минути – много по-малко от двата часа през по-известния и маркиран маршрут.
Интересното е, че пътеката не е безумно стръмна, както се очаква от маршрут, 3 пъти по-къс от “официалния”. Е, не е и равна, де
Малко преди манастира пътеката си стана черен път. Ние взехме да посъбирваме дръвца, които да изнесем до горе.
Към 1 часа следобед се доставихме до манастира. Там се открива страхотна гледка към Амбарица и околните върхове.
Още докато тътрехме морни нозе (така е, който стои само на бюро…), стопанката – баба Дана се появи и ни посрещна радушно. Гостоприемството и е невероятно. Тъкмо си готвеше картофена супичка, която веднага увеличи, за да успее да ни нагости. Ядохме на нейната маса, от нейните ястия, и да ви кажа… много са вкусни.
До манастира не стига никакъв път. За това там всичко е много ценно. Баба Дана е на 74 години и сама се бори с ежедневната поддръжка. Няма ток (никога не е имало) няма и обхват на GSM. Мястото е много откъснато. За това ние носихме доста храна, която да оставим там – няколко хляба, 2 килограма боб, бутилка олио и т.н.
И така, освен вкусната супа, ние извадихме разни салатки и бутилка (2 литра) прасковена ракия, които да влеят сили. Естествено, от всичко опитахме само за засищане на апетита – голямата софра щяхме да нагласим за вечеря…
След като позалъгахме глада, отидохме на разходка до Владишкото изворче. Намира се на 5-10 минути от манастира, по почти хоризонтална пътека
Там направих доста снимки. Това е самото изворче:
Снимах и водата, която тече край него:
Събира се във вирчета от листа:
За съжаление са малко дърветата, по които още има листа. Само преди седмица цялата гора е била цветна приказка…
На връщане времето над върховете беше съвсем смръщено.
Като стигнахме до манастира запретнахме ръкави да понацепим и пренесем малко дърва. Преди време един огромен бор (с диаметър поне 80 см в основата) е паднал и е отнесъл част от църквата. “Срутената” част е позакърпена, колкото да не вали вътре в храма, а борът е нарязан на филии по 30-40 сантиметра. Но баба Дана няма никакъв шанс срещу тези чепати и тежки цепеници. За това ние хванахме клините и нацепихме/пренесохме колкото ни позволяваше дневната светлина.
Когато се мръкна (към 5 и половина) събрахме още малко сухи дървета от гората и запалихме огън за цър-пър. Там Иван се прояви като фотограф:
След като пекнахме мръвки се прибрахме в кухничката на баба Дана, за да ги изконсумираме с прасковената ракия на Иван. Навън беше тъмно и студено – 18 часа. Усещането е малко странно – всичко е в пълен мрак, няма градски шум… имах чувството, че наближава полунощ. Е умората от деня също си казваше думата. А имахме още работа за вършене – трябваше да се справим с приготвената софра
Аз обрах точките с противогрипната салата, която бях донесъл (кисело мляко, сухар, орехи, чесън и копър). Вечерята, естествено, беше на свещи.
Ще кажа само, че се справихме се с бутилката – 5 морни мъже, все пак…
* * *
Сутринта се събудих преди 7 часа. Станах и тръгнах да фотна изгрева. Любезната ни домакиня ме срещна в коридора и ми предложи кафе и чай. Но аз бързах да не изпусна слънцето.
Докато чаках да изгрее снимах едно дърво, с което си беше поиграла баба меца.
Освен нейни следи, имаше и доста от диви прасета. Но аз бях спокоен – Бъъльо, кучето на манастира, беше с мен
Около 100 кадъра по-късно слънцето позлати Амбарица.
Позлати и горната част на облаците, които се опитваха да “прелеят” от юг:
След като посрещнах Райко, се върнах да закуся и да продължим дърварската работа. Включиха се и още едни момчета, които бяха пристигнали по-късно вечерта.
Ето това е най-тежката работа – млатенето с чука по клините, за да станат големите цепеници управляеми.
По някое време реших да си почина и да пофотам манастира под слънчевите лъчи:
Направих шейсетина кадъра на един охлюв, който беше хукнал из двора – по негови си дела. Той нямаше нищо против, стига да не му се пречкам:
После продължих с дървата до към 11 часа. Тогава спряхме всички, защото вече бяхме доста разглобени.
Баба Дана ни гости с вкусна леща. След това ни изпрати по живо – по здраво:
През целият ден времето беше страхотно, на пук на дъждовните прогнози, които следих цяла седмица.
Тук е мястото, на което пътеката се отделя от пътя:
От манастира до колата стигнахме за по-малко от 40 минути. И после, уви, се прибрахме в града.
Прочетете още:
-
„Синият вир“ – царството на водните кончета край Медвен
-
Къща за гости „Рай“ в село Челопек ви очаква
-
За празника на картофа в село Чифлик и националното изложение на занаятите в Орешака
-
Световнонеизвестните пирамиди до село Банище
-
До хижа Пършевица, през живописните екопътеки и красоти на Врачанския Балкан
От снимките разбирам,че манастира е страхотен. Жалкото е, че когато решиш да посетиш този манастир и не познаваш пътя става направо страшно. Има изградена еко пътека,но за жалост маркировката е пот всякаква критик. Пътя който минава през вододайната зона е отворен,но когато попиташ може ли да минеш пеша по него,месния бек падарин обяснява,че този път не води към манастира.Еко пътеката е доста стръмна в горната си част,месните дървосекачи са разказали играта на маркировката,а във отсечката от два-три километра до манастира липсва и маркировка.Нужно ли е само комерсиалната част на троянския балкан да е лесно достъпна а красотата и духовното наследство не.Предполагам,че не всички туристи ходят в троянския балкан да пият сливова ракия,салати и меса. Имаме прекрасна природа и забележителности,а нямаме достъп до тях. Защо? Защото община Троян и кметство Черни осъм дремят.
Поздрави за коментара, Марта. Малко хора в забързаното ежедневие надигат поглед да видят синьото небе, птиците, красотата на дърветата, водопадите… Ще се радвам да споделиш пътеписите си тук, с всички 🙂
Много хубав разказ и снимки. Браво! И аз обичам да описвам пътешествията си. Ако опишеш – видяното остава и други могат да харесат маршрута и да го посетят, да се докоснат до красотата на Природата. Ако не оставиш следи – красотата остава несподелена и неразпространена. А хубавите неща каквито и да са – трябва да се разпространяват, повече хора да ги видят, разберат и почувстват.
Красотата ще победи мрака и лошотията.