В края на миналия месец получихме покана от наши много добри приятели, още от студентските години, да ги посетим на вилата им в с.Курново за първомайските празници. Първоначално бях много озадачена от наименованието на селото и даже се пошегувах с моя съпруг, че там можем да обновим някои негови важни физиологически части. Така де, няма само на старото фиятче да подменяме машинериите, а за човека никаква грижа:))
По-късно приятелите ни обясниха, че наименованието на селото идва от вид дъб, който расте по тези места и се нарича Горун, а селото се е казвало Горуньово. С течение на времето малко се е променило това наименование.
По-късно приятелите ни обясниха, че наименованието на селото идва от вид дъб, който расте по тези места и се нарича Горун, а селото се е казвало Горуньово. С течение на времето малко се е променило това наименование.
И така тръгнахме миналата събота към Ботевград и до там пътя бе чудесен, после продължихме в посока към с. Скравена, минахме през с.Новачене и като стигнахме до отклонението за с. Боженица за малко да го подминем. Причината бе, че срещу старата и невзрачна табелка за с. Боженица се мъдреха две големи и нови табели за някаква асфалтова база, които първи се набиваха на очи.
След като излязохме от с.Боженица, продължихме съм с.Курново, но пътя ставаше все по-разбит и тесен. Двете му страни така бяха оградени с гъсти храсти и люляци, че небето не се виждаше и едва прозърташе слаба светлина. Накрая пътят ми заприлича на горска пътека.
Помислих си, тоя моя съпруг сигурно е решил да се отърве от мен и да ме остави тук на мечките:)) И както си го помислих той спря колата и ми предложи да си набера малко горски люляк. Запазих самообладание, което държа да отбележа, че никога не ме напуска в тежки моменти, отворих вратата и слязох. Този горски люляк ухаеше фантастично, бе с много нежни бледо-лилави цветове и аз си набрах доволно количество стръкове. Така се бях улисала, че забравих за тежките си съмнения. По едно време се обърнах и с изненада видях, че съпругът ми все още седи в колата и търпеливо ме чака. Даже извади фотоапарата, слезе от нея и ме снима, но няма да ви показвам снимката, че по разбираеми причини гледам там много лошо:))
И тоя път ми се размина, помислих си с облекчение, качихме се в колата и потеглихме отново към с.Курново.
Ето че пристигнахме най-сетне. Прочетох, че на сегашното си място селото съществува от 1750 г. и първи на това място се заселил родът на Петко Рогача. След него идват още около 10-12 семейства, избягали от зверствата на турците, които направили къщи около него и така към 1800 г. се оформило селото. Нашите приятели имат малко по-различна версия и ни разказаха, че създателят на селото е бил един хайдутин на име Коло, който е бил пра-пра дядо на единия от тях.
Това тук е бившето училище, общо взето доста тъжна картинка, срещана в много наши села.
Бяме силно озадачени и от многото порутени къщи, някои от които са били изградени от кирпич, а върху покривите на част от тях (включително и на църквата) имаше каменни плочи.
Бяме силно озадачени и от многото порутени къщи, някои от които са били изградени от кирпич, а върху покривите на част от тях (включително и на църквата) имаше каменни плочи.
Тази сграда се намира в центъра на селото и в нея се намират пощата и универсалния магазин. Видно е, че е строена по времето на соца. До нея отдясно е кръчмата, но решихме да не я снимаме.
Това е църквата “Св. Архангел Михаил”, която е изградена по предложение на г-н Петко Дражански в периода от 1856 г. до 1869 г.
Отвън църквата изглежда много зле, просто плаче за ремонт. Преди няколко години нашите приятели са дарили за църквата керемиди, но те и до сега стоят в двора й неупотребявани, защото висшите духовници не са разрешили да се заменят каменните плочи на покрива й, с цел да се запази нейната автентичност. Разбрахме, че покривът й тече в дъждовно време, но не се прави нищо за него, нито за реставрацията й.
Църквата бе заключена и не можахме да я погледнем отвътре, но един наш сънародник е имал повече късмет и даже успял да влезне в нея и да направи доста снимки. Попаднах случайно на сайта му в нета и който се интересува може да види снимките и хубавия му разказ тук:
В непосредствена близост до църквата през 1866 г. е построено ханче за преминаващите през селото пътници за Ботевград и София. В него Васил Левски основава селски революционен комитет през 1872 г. След освобождението, в ханчето се настанява кметството до построяване на сегашната сграда.
Това е пак ханчето, но отстрани. Нашите приятели ни разказаха, че е имало опит на турските власти да заловят Левски, когато е бил там, но той е успял да избяга през тунелите, които били под църквата.
В центъра на селото, в една обградена и сравнително добре поддържана градинка, се намира един много добре запазен паметник. Той е изграден в чест на падналите за родината бойци през войните 1912-1918 г., родени в селото..
Това е списък на дарителите, с помощта на които са събрани средства за изграждането на този паметник.
Една добре поддържана къща, разбрахме, че е на бившата кметица.
Това е най-новата махала в селото и местните хора наричат живущите там “новокурци” :)))
Природата там е една малка приказка, въздуха ухаеше на глог и люляк, но най-много се впечатлихме от птичия хор, който ни изнесе божествени симфонии. Сутрин отварях балконската врата на стаята, в която нощувахме и цял час след събуждането ни слушахме тези чудесни певци, излежавайки се на спалнята, все едно бяхме в рая. По цял ден песните им се носеха в околноста и разнообразието от звуци беше незабравимо. Знаете, че доста съм ходила всред горите, но такъв птичи хор до сега не бях чувала.
В тази къща явно живеят хора, които много се гордеят със своята националност. Така трябва!!!
Селото е известно и с това, че тук растат много гъби и билки. След като направих оглед на околностите му лично се убедих, че билките са навсякъде. А това е най-големият глог, който някога съм виждала. Погледнете колко съм малка, в сравнение с него.
Тук бера великденче и лапад, поляните бяха пълни с тях.
Чудя се, какво ли стълпотворение от билки ще има на Еньовден по тези места. Благородно им завиждам на щастливците, които ще бъдат тогава там.
Селото си има и информационен сайт, където е записано следното:
„Курново е сгушено в полите на Стара планина. Селото се намира на 20 км от общинския център – гр. Роман, на 25 км от гр. Мездра и на 30 км от гр. Ботевград. През 80-те години на XX-ти век е обявено за вилна зона.
До селото се стига с автобус, който пътува три пъти на ден до ЖП спирка Синьо бърдо и от там с влак за Мездра или Роман. В сряда има директна автобусна линия за общинския център – гр. Роман.“
Там има още информация и карта за местоположението, ако някой се интересува да кликне тук:
Намерих в нета и още един сайт с няколко снимки от селото, вижте тук:
kurnovo.alle.bg
В заключение ще кажа, че прекарахме два незабравими дни в компанията на нашите приятели, които ни разведоха на още интересни места из околността, но за това ще ви разкажа по-нататък.
Снимките са правени от моя съпруг.
Сподели:
Прочетете още:
-
„Синият вир“ – царството на водните кончета край Медвен
-
Къща за гости „Рай“ в село Челопек ви очаква
-
За празника на картофа в село Чифлик и националното изложение на занаятите в Орешака
-
Световнонеизвестните пирамиди до село Банище
-
До хижа Пършевица, през живописните екопътеки и красоти на Врачанския Балкан
Когато се разхождаме някъде на екскурзия из България обичам да снимам такива стари къщи и сгради. Има някакъв дух в тяхната архитектура, сякаш ме връщат назад във времето. Не мога да го обясня, но чувството на възхищение винаги се появява, когато застана пред стара къща от едно време.