Устремски манастир

Манастирът “Св. Троица” се намира в Сакар планина, на около 3 км. от с.Устрем (до 1934 г. с. Вакъф).  Ако се идва от Тополовград, след с. Мрамор вдясно има отклонение за манастира. В зашумения дол, на чието дъно се вие Манастирска река, току под скалите са струпани купчина сгради, увенчани с бяла камбанария сред тъмната зеленина на дърветата. Тук течението на реката прави завой надясно и сякаш се грижи да отдели обителта от останалия свят.

В манастира се влиза през портата в новото крило на манастира, построено след пожара през 1951 г.

Вляво е църквата, отдясно е ниската стопанска сграда, а насреща се издигат старите жилищни постройки. Църквата е голяма трикорабна, едноапсидна, безкуполна каменна постройка , в която е вградена старата черква “Св. св. Петър и Павел”. Под нея се намира костница, до която се слиза по каменни стълбички. Стопанската сграда е разположена на дебели дялани дъбови подпори, със стени от здрави дървени решетки.  Жилищните помещения са двуетажни с открити дървени чардаци, крепени от рядката паяжина на дъбови колони.

Предполага се, че манастирът бил основан през Втората българска държава. В началото на XV в. името му се среща в османски документи. Обителта била сривана на няколко пъти и после отново издигана.  Обикновено култовите средища у нас са се свързвали с езическите светилища на траките и на славяните. И манастирът на Сакар планина не прави изключение в това отношение. За присъствието на траките говорят останките от зидове на отсрещния бряг на рекичката, където е било някогашното манастирско лозе. Там била изкопана голямата тракийска делва за вино или за хранителни припаси. През XIV в. някъде наблизо тук била и известната Парорийска обител, мощната крепост на исихастите. Твърде възможно е в близката пещера, която се смята за “родоначалник” на манастира, да се е подвизавал тогава някой отшелник.  Вероятно в началото на размириците по кърджалийско време параклисът и манастирът пострадали сериозно и местните хора дълго не могли да ги възстановят. Към края наXVIII в и началото на XIX в., когато тия места попаднали под временната закрила на Индже войвода, съюзник на страшния потурнак Кара Фейзи, Инджето се погрижил и за светинята на своите сънародници. Твърде възможно е самият той да е изпратил известния хайдутин Христо войвода, който вече бил на възраст и изпитвал желание да напусне мирския живот, да възстанови обителта. Според легендата, потвърдена от някои исторически сведения, Христо войвода се замонашил и под името Хрисант първоначално живял в познатата ни вече пещера (наричана още Караколюва дупка). Оттук той приканил околните села Вакъф (Устрем), Ново село (Мрамор), Срем и др. да започнат възстановяването на манастира, може би с щедрата помощ на Индже войвода и неговия байрактар Кара Колю. Оттук произлиза и едно от имената на манастира – Хайдушки. Съборена била първата (Петрова) църква и на нейно място била построена нова църква, която била посветена пак на св. апостоли Петър и Павел. Направил и чешмите- едната с два чучура и другата с един. Първата чешма имала каменна плоча с образите на св. апостоли Петър и Павел, която сега се намира в Националния исторически  музей в София. През 1910 г. се отваря и трети чучур. Манастирът бил наречен на името на близкото село Вакъф и хайдутинът станал негов игумен. През 1813 г. игуменът хайдутин починал и бил погребан в манастира. През 1836 г. монасите от позамогналия се манастир решили да постоят по-голяма църква. Изкусни майстори вградили в новата църква, наречена “Св. Троица”, параклиса “Св. апостоли Петър и Павел”. Новият иконостас на църквата бил изработен по образец от стария иконостас. Иконите са зографисани от неизвестни художници през първата половина на миналия век. През 1918 г. поради върлуващата чума мнозина , за да спасят живота си са дошли в манастира и оставили доста богатства. С тези средства по-късно били направени хамбари, готварница и долните (северните и източните) стаи, които през 1951 г. са обхванати от пожар и са изгорели.  До 1909 г. манастирът е бил мъжки. В средата на август 1909 г. дошлите от с. Студена, Елховско, около петдесет монахини си избират управителка – монахиня Евпраксия. На нея се поверява трудното дело да ръководи обеднелия вече девически манастир. Тя била много жива, енергична и самоотвержена игуменка. Поради бедното състояние на манастира тя странствувала почти из цяла България и Русия и донесла много парични помощи, с които изплатила огромните манастирски дългове.

Информация за местата които обикалям вземам от различни източници, но предимно събирам от сайтове и в повечето случай не е един, а няколко затова благодаря на всички които публикуват в мрежата, нали там всичко е безплатно и места като това трябва да се популяризират. Предполагам, че хората писали в нета са доволни когато труда им се разпостранява. Всички снимки са мой авторски. Разрешавам на всички които решат да публикуват мой снимки и текст с не комерсиална цел, да ги използват, това може само да ме радва.

източник