Села, притихнали в гънките на Стара планина – част 1 | Почивка в България и в чужбина Почивка в България и в чужбина

Има села, които живеят и дишат и се радват на голяма посещаемост. Но има села, които остават далеч от погледа на пътника, скътани в гънките на Стара планина. За такива селца искам да ви разкажа в този пост. Те не са отбелязани на картата, за тях няма указателни табелки, каквито виждаме за повечето села, пътувайки по пътищата на България. Достъпът до тях е затруднен и дори невъзможен, когато падне снега или по-голям дъжд, защото пътищата, по-които може да се стигне до тези селца са черни. Може да се каже, че има един по-главен път, който е посипан с камъчета и много прилича на старите римски пътища. И благодарение на него човек не може да закъса на пътя, ако го завали дъжд.

За съжаление този път достига само до определени села, а други остават откъснати и се обезлюдяват с времето. Отклоняваме се от Прохода на Републиката и потегляме по каменистия път, криволичещ нагоре из смесена гора, предимно букова, в която са поникнали и борове, а тук там се среща и по някое дъбче, което допълнително раздвижва пейзажа.

Този път води до село Терзиите, което все още е населено и има живот в него, макар, че ние не успяхме да се докоснем до неговия бит и обитатели. Просто го наблюдавахме от разстояние.

Впоследствие от Интернет разбрах, че около 3 души населяват това селце.

Нашата цел беше друго село, от което е родом бабата на моя свекър. Нарича се Семковци и тя е излязла като момиченце от това селце и заедно със семейството си са се преселили в село Острица, Русенско. Отклонихме се от каменистия път и поехме още по-нависоко по черен път.

/кликни върху снимката/

Ние с татко и кучето слязохме от колата, а съпруга ми успешно маневрираше по неравния път. Недалече от село Терзиите се намираше друго селце – Бочковци. То беше разположено в ниското и се оформяха 2 махали по мои лични наблюдения. Кръстих ги Долната и Горната махала.

В нета не може да се открие информация за тези селца, защото много от тях вече са необитаеми. Мисля, че и Бочковци е от тези села. Но и за него не ни остана време в неделята. Продължихме нагоре и напред. Простора, който се разкрива пред погледа на човек го окрилява. Билата и върховете на Стара планина приласкават сетивата ни.

Тук въздухът е друг. Човек диша с пълни гърди и се радва на чистия въздух. Топлите и слънчеви дни са подарък за нас в края на есента, за да решим да предприемем това пътуване в търсене на родовите си корени.

Труден е бил животът на хората в планината. И това е основната причина много от селата на това място да се обезлюдят.

От разказа на отец Пеньо от село Войнежа разбрах интересни неща за историята на тукашните села. Той разказа, че в планината са се заселвали още по турско робство според заповед на завоевателя на Унгария Султан I и то предимно неблагонадежни хора, както в Русия са заселвали Сибир, като целта е било да се поддържат пътищата между Южна и северна България. Така са се заселили Котел, Елена, Тетевен. Или са се заселвали хора, които са бягали от турците. Тук навремето са били вековни гори и идва някой си човек със семейството си. Изсича определена площ от горите, за да я превърне в обработваема земя. Затова и повечето селца в Балкана обикновено носят името на 1-я заселил се на това място – Бочковци, Райковци, Цонковци, Семковци и т.н. А какви пущинаци са били. Да се чуди човек как са издържали и как са се подвизавали. Но българите са били работливи и не са се плашили от работа. Но земеделието, което развивали не било достатъчно, за да изхранят челядта си и дойде ли края на месец май тръгват към Одринска Тракия, която е една от най-плодородните земи, за да жънат нивите на турците. Имали са кончета и често пъти, за да се изхранят са жънали в натура, т.е. нямало е пари, а заплатата им е била в жито. Пшеницата най-напред са я мелили на ромели и са ядели каша или са си опичали питки в подница на жаравата и така са се изхранвали. Добитък са въдели. Труден и мъчен е бил животът на хората, избрали за свое родно място планината, но са оцелявали.

Това беше накратко разказа на отец Пеньо за историята на планинските селца като цяло.

Друга причина за обезлюдяването на селата, за която ни разказа отеца е следната: Навремето бащата е бил собственик на имота и по устна уговорка синовете му са знаели коя нива им оставя след смъртта си. Но след като се прави регулация имота се разделя по равно и синовете не могат да си вземат нивата, която знаят, че им се пада по право от баща им и се изпокарват. Къщата няма нотариален акт и за да се извади трябва да се съберат подписи от всички наследници, много от които са се разпилели из цялата страна, а на някои се губят и координатите. Освен това трябва да се внесат солени такси от 500 лв. и т.н. И в един момент къщите в тези планински места остават безстопанствени, не могат да се продават и се порутват и събарят.

След кратките исторически данни продължавам с разказа за нашата разходка. След като отминахме село Бочковци свихме вдясно и оставихме колата на баира. Непосредствено пред нас беше притихнало село Цонковци. То също е обезлюдено.

Моят съпруг ме беше водил по тези места миналата година месец май и тогава успяхме да разгледаме това селце. Какво да ви споделя… Картината, която се разкрива пред очите ни прилича на някоя приказка, когато даден герой попада вдън гори тилилейски. Въпреки, че има къщи всичко е обрасло с къпини и хръсталаци и достъпа до тях е особено труден.

Времето е заличило пътищата в това селце.

Но сега не ни остана време да го посетим. Но ще приложа няколко пролетни снимки от миналогодишното пътуване.

Нашата цел беше Семковци и се запътихме натам, като преди това подредих трапеза на поляната и хапнахме, каквото си бяхме вземали с нас, защото особено за мен е в сила народната мъдрост “Гладна мечка хоро не играе”. Когато съм гладна си мисля само за ядене и досаждам и на моменти ставам зла…

Кученцето ни послушно беше застанало до трапезата, като се надяваше да намаже нещичко :).

Пътя по който поехме към селото е невъзможно да се мине с обикновена кола, защото на места са се отворили големи процепи от дъждовете и само проходим автомобил може да се движи по тези черни пътища. Разбирате ли ме сега защо никой не живее в село Семковци.

Иначе за есенна разходка този път действа много разведряващо.

Толкова красиви местенца зърнахме и им се зарадвахме от сърце.

Това, което ме впечатли е, че цялото поле беше обрасло от шипка и глог. Толкова големи количества се намираха в този край, че ако човек е решил да си направи мармалад от шипки имаше достатъчно. Макар, че е много трудоемък процес (веднъж съм правила), но става много вкусен и сладък :).

Както вървяхме нагоре по едно време видяхме стадо крави с телета, които бяха доста плашливи като се разминавахме по пътя и често някое от тях се шмугваше в шипките от страх.

А след това се срещнахме и с техните собственици – едно младо семейство, което беше дошло от града, установило в село/махала Терзиите и са се захванали с отглеждането на телета.

Пускат ги да пасат сами и по някое време тръгват със джипа да ги търсят накъде са поели и ги завръщат към дома им. Ето една панорама сред шипковите храсталаци :).