fbpx

Светкавица разцепи черното небе. Ниските облаци бягаха бързо над главите ни, а ние подгонени от тях и сипещия се дъжд тичахме към колата на Спас. Работния ден и седмица бяха приключили и ако този проливен дъжд си правеше някакви илюзии да ни провали плановете за уикенда се лъжеше. Припряно влязохме в колата и тръгнахме към дома ми, където Спас трябваше да ме остави за да взема моята кола, багаж и най-важното – 10 годишната ми дъщеря. Чистачките трудно насмогваха на плискащата ги, като че със ведро вода. Небето ни даваше успокоение, защото беше видно, че това е поредния краткотраен, проливен, летен дъжд, който от известно време спохождаше града ни за да измие прахта от улиците и да филтрира въздуха за да могат забързаните му граждани да усетят свежестта на цъфналите липи.

Отваряйки входната врата на апартамента видях изпълнения с молба и надежда поглед на дъщеря ми Мария:

–         Тате нали ще отидем, нищо че вали?

Детето с такова нетърпение очакваше това пътуване, че в четвъртък вече се кълнеше, че е петък.

Успокоих я, че един дъжд в никакъв случай не може да е причина за отказване от намеренията ни и припряно се захванахме да товарим в Голфа раниците и останалия багаж приготвен от предната вечер. Кратко сбогуване със съпругата и малката дъщеричка и подкарах колата към моя приятел Цецо, който вече за втори път ми звънеше за да пита защо се бавим.

Цецо и приятелката му Янка щяха да извършат логистичната подкрепа на екипажа на моето кану в което щяхме да сме аз, Мими и Наско. И тъй като не исках моя другар да скучае след като закара колата на следващото място за бивакуване по поречието на реката му бях намерил работа – да смени машинката за вдигане и смъкване на левия прозорец на колата.

Спирайки пред блока на Цецо отворих празния багажник (нашия багаж го бях сложил в купето за да имат  място за техния)  и открих, че там е останал един пакет капачки за буркани от предната седмица, когато с жена ми правихме компоти от череши. Вземайки пакета го показах на Янка и се пошегувах:

– Янче ето ти капачките, вътре в колата съм взел  буркани и захар. Там където отиваме има много диви ягоди, така че Цецо докато оправя колата ти ще направиш някой и друг компот, а ако ти остане време и сладко.

Момичето ме погледна с големите си очи недоумяващо, но респектирана от пакета капачки и сериозния ми тон отговори „добре” и сложи първия сак в багажника. Вече натоварени и с техния багаж и тях самите потеглихме за Спас.

Предния ден бяхме взели двете канута от ремонт. Моето въпреки, че нямаше никакви течове по Янтра и Дунав в последствие, когато го пуснахме в шуменското езеро се установи, че от едно място сълзи и се наложи профилактично облепяне. Спас и колегите ми пък очаровани от преживяното от мен и Наско по Янтра още като се върнахме си купиха съвместно същото двуместно кану като моето. Лодката бе ремонтирана и боядисана цялата в цвят Ферари както го наричаше той. Двата плавателни съда бяха закачени на тавана на гаража му и сега когато пристигнахме пред панелната конструкция видяхме, че вратите и са отворени и от вътре надничаха островръхите им муцуни. От пред на чакълестата настилка беше спрян и Форда на Наско. Това щеше да е втория автомобил за втория екипаж състоящ се от Спас и синът му Йоги, а логистиката щеше да е дело на насковия приятел Гошо. Една по една изкарахме лодките и ги поставихме на багажниците на колите и старателно завързахме.

Не ни оставаше нищо друго освен да подкараме плавно автомобилите към мястото определено за първа нощувка. Бях съсредоточен в шофирането и карах бавно заради не добрия път когато Янка ме попита колко компота трябва да направи. Сега вече не се сдържах и прихнах да се смея. Хем ми беше смешно хем се чувствах гузен – чувство породено от готовността на момичето да изпълни заръката ми.

Слънцето слизаше все по ниско зад нас, а ние бяхме достигнали източните била на Стара планина, които малко по на запад все по мощно изправяха ствола си за да очертаят гръбнака на страната ни. Обгръщащата ни зеленина създаваше настроение за планинско приключение, но ние този път не търсехме върхове, а клисурите където се провираше реката. Спряхме на моста преди Арковна и слязохме от колите. Реката беше пълноводна и спокойна, но на места затлачена от дървета. Успокоени, че вода има в изобилие продължихме към Комунаре  и следвайки коритото на реката спряхме до ЖП моста и слязохме да огледаме мястото за евентуално лагеруване.

Намирахме се от южната страна на брега на един двеста метров отрязък от реката пресечена на запад от ЖП моста, а на изток от автомобилен такъв. На юг непосредствено до нас по протежението на реката се издигаше горист скат, а на север отсечени скали,  които отстъпваха място само за да мине ЖП линията. Насипът на ЖП моста оформяше третата страна на четириъгълник, който беше отворен само на изток. На това закътано място решихме да нощуваме.

По черния път вмъкнахме колите и ги спряхме на една доста обширна асфалтова площадка предназначението на която остана загадка за нас. Започнахме да разпъваме палатките. Дъщеря ми развълнувана от това, че ще спи в палатка нетърпеливо подскачаше около мен с надеждата с нещо да помогне и да бъде полезна. На бърза ръка лагера беше построен и аз заедно със Спас и синът му тръгнахме за дърва като оставих Мими да подрежда палатката ни.

Дървата естествено щяхме да ги съберем по коритото на реката и за това се насочихме на там. Това което видяхме въобще не ни хареса. Тясна и буйна затлачена и практически на това място непроходима реката сърдито боботеше. Ако не бяха наносите щеше да е добро за рфтинг, но не и за нашите туристически канута. Докато събирахме изобилно донесените ни дърва решихме на следващия ден да огледаме по надолу реката и да вземем решение от къде да тръгнем.

Нощта се спускаше мека топла и приятна. В здрача влюбените светулки търсеха своите половинки. Щурците започнаха да настройват своите инструменти, а Наско газовия си котлон. От къде ги вади тези руски чудеса това момче не зная. Като бяхме на Янтра беше палатката (то и сега нея разпъваха с Гошо, но завидно бързо докато ние разпънем нашите и посъберем дърва ) след това един куфар, който като се разгърне става на маса с четири стола, а сега и котлона. Всичко много добро, но нуждаещо се от значително време за разгръщане и настройка, но пък един път като тръгне няма грешка. Янка беше приключила с направата на зелевата салата и не беше дълъг спора коя от ракиите да наченем след като се разбра, че нито едната нито другата ще остане, така че наздравица под петромаксовата лампа на Гошо и се почна.

Питайте ме сега какво толкова се смяхме не мога да ви отговоря. Случки от ежедневието ни предизвикваха такъв смях, че минаващия влак намали ход J . Изгладнели поглъщахме кюфтета и наденички които Янка трудно успяваше да ни достави. Горкото момиче почти цяла вечер беше край котлона. Мария отдавна се беше мушнала в спалния чувал и спеше в палатката, но как да си легнем ние като едва сега започвахме.

Радвахме се на прекрасна звездна нощ. Липсата на луна изкарваше на небосклона и най малките звезди, които биваха от време на време скрити само от заревото на лагерния ни огън. Когато някой от нас станеше за да хвърли някое дърво в него хилядите искрици литваха нагоре за да се стопят в стремежа си да достигнат големите си сестри на небосклона. В паузите между смеховете ни до нас достигаше тътена на реката повече приличащ на водопад от колкото на течаща вода и ако някой от нас му беше обърнал по сериозно внимание сигурно щеше да предвиди предстоящите събития, но ние бяхме твърде щастливи за да мислим за утрешния ден.

Трябваше наистина да си лягаме защото ни чакаше дълго и трудно плаване.

 

Няма нищо по приятно от сутрешната птича песен. Когато още не отворил очи чуеш тази природна музика можеш да разбереш, че този ден е за теб, че ти си длъжен да го изживееш и то по най достойния начин. Длъжен си да грабиш с пълни шепи от живота. А с какво може да се сравни изхлузването от спалния чувал, отварянето на палатката и поемането на чистия свеж утринен въздух, излизането и блажената протяжка обърнат на там от където трябва да се появи слънцето? Не знам.

Бях първи. Не чух шумолене от другите палатки за това се отправих към автомобилния мост за да видя от него какво е състоянието на реката по надолу по течението и. Газейки росната трева достигнах до място от където да имам видимост. Беше чиста и спокойна като изключим един не особено голям бързей непосредствено след мястото от където можехме да тръгнем. Уверен в успеха ни тръгнах обратно към лагера, защото ме чакаше работа. Трябваше да направя облегалки за първия и втория в кануто. Когато наближих палатките видях, че Спас вече е станал и хвърля дърва в огъня за да го разпали. Седнах на едно походно столче и се захванах с шеф и кройка за въпросните облегалки, които мислех да ги изработя от широк и твърд текстилен колан. Шия си аз, но Спас се чуди с половината от мозъка си (защото другата още спи ) каква магария да измисли. Въртя се, въртя та докато не ми каза отиди и заший отвора на палатката на Гошо и Наско. Ха, че как няма да ида. Промъквайки се тихо стигнах до нея и набързо и одарих няколко шева в основанието.

Писах си една огромна черна точка за това, че бях поел ангажимент да взема кафе и чай, а ги бях забравил и за това се заех да търся някакви билки, но освен горчиво-сладкия плод на дива череша друго не открих.

Един по един останалите участници в експедицията започнаха да излизат от палатките, а от насковата излезе Гошо без видими затруднения, като ни остави озадачени, че не му е направило впечатление това, че е зашит входа, но както щяхме да разберем по късно той е помислил, че Атанас е укрепил допълнително руското си съоръжение от разпад или не знам си там какво.

Една голяма купчина нарязани филии имаше върху масата и Спас грабнал един нож мажеше наред и подаваше на този който подаде ръка. Той дали закуси така и не разбрах, защото чистия въздух явно беше остъргал стомасите на всички ни и трудно ни насмогваше.

Закусихме обилно, прибрахме лагера и подкарахме колите двеста метра по на долу за да пуснем лодките на вода. С Атанас взехме моето кану и малко преди да го вкараме във водата от някъде изскочи някакъв човек и ни обясни, че реката по надолу е непроходима. Що пък да го слушаме. С Наско така или иначе вече бяхме в лодката и решихме да проверим тази работа докато Спас и останалите включително и Мария, която така или иначе бях решил да я взема в кануто след Цонево продължиха с колите.

Оттласнахме се от брега две три загребвания и минахме през бързея. Реката беше широка и спокойна. Блажено се отпуснахме и за наслаждавахме на плаването. Първи завой, втори завой и изненада реката свърши. Пред нас имаше стена от наноси. Бързо се изправихме от разплужените ни пози и грабнахме веслата Направихме бърза маневра за да обърнем срещу течението и с яко гребане изравнихме скоростта на лодката с тази на реката и по този начин много плавно се доближихме до брега и акостирахме.

Извадихме лодката през драките и стръмния бряг. Отидохме да изберем място от където да я спуснем отново. Спас на няколко пъти ни се обажда за да ни предупреди, че на долу ставало по зле, но ние бяхме упорити. Заредихме се с енергия от близката черница и доволни и убедени в успеха си спуснахме лодката след препятствието.

Грабнати от течението се носехме все по бързо надолу като се налагаше да извършваме много бързи маневри за да заобиколим препятствия които идваха твърде бързо за тромавата ни лодка.

След един от поредните завои пред нас се показа клон на полегнала върба който минаваше на около метър над водата на единственото място от където можеше да се мине. В ляво и дясно от него реката беше заприщена с наноси.  Ще минем ли от долу или не ? Да или не? Адреналиновите ни гласове викнаха единодушно-„Ще минеееем!” когато метри преди това в гъсталака на отвесно спускащите се клонки на върбата видяхме, че има и втори дебел изсъхнал клон скрит досега от нас в свежите вейки. Беше твърде късно за маневра или за убиване на скоростта. Двамата с Наско бързо се наведохме максимално надолу когато лодката с голяма скорост се гмурна под върбата която охлузи гърбовете ни. Току що въздъхнахме облекчено и… второ затлачване на реката, и маневра по убиване на скоростта ни, но този път  решихме да минем през оставена ни вратичка в естествения бент с ширината на лодката, но на това място имаше подводен дънер на който кануто заседна. Наско се изправи и стъпи на надводната част на дървото като по този начин носът на лодката олекна и аз я придърпах напред докато не заседна, но този път в задната част където седях аз. Тогава се преместих на предната седалка и по този начин лодката пак олекна, но във заседналата си задна част, придърпах я напред и вече бяхме от другата страна на препятствието. Тогава Наско се качи в лодката, но този път от зад и продължихме.

Пак поредица от препятствия сякаш реката ни беше хванала в плен, а ние бягахме от нея. Почувствахме се като истински пътешественици, пионери в преодоляването на тази река.

От десния бряг се провикна Спас и след не лека маневра заради бързия успяхме да акостираме при него. Някакъв местен им казал, че надолу реката е затлачена и най добре е да подминем това място с колите и на оказано от него място да продължим, защото на долу коритото било почистено. Извадихме лодката и я занесохме при колата. След кратък съвет решихме да не  експериментираме, а да отидем до село Цонево и от там да подхванем спускането. Това предложение единодушно се прие и всички потеглихме на там.

Подкарахме колите към Цонево, а след това и с.Величково. Точно преди селото имаше висок мост на който спряхме. Огледахме реката която на това място много приличаше на Янтра –широка почти колкото нея тя величествено носеше водите си на долу и само специфичната набразденост на повърхността и издаваше, че е значително по бърза.

Смъкнахме лодките от багажниците и се спуснахме по стръмния бряг. Първа беше нашата лодка в която влязох и поех дъщеря си. Близкия овчар ни информира, че на долу реката е все така без затлачвания само да внимаваме на третия мост, защото преди него имало 40 сантиметров праг. Разбира се, че щяхме да слезем и да пренесем лодките там и спокоен за щерка си я взех с нас. Атанас също се настани и се позадържахме още малко на брега колкото Спас и синът му да се качат след което потеглихме.

Овчаря не беше съвсем прав, че коритото е изчистено което не означаваше обаче, че беше непроходимо. Напротив с лекота заобикаляхме препятствията по пътя и поради по бързичкото течение на реката динамиката на пейзажите не ни оставяше да скучаем. Диво и красиво! Реката беше композирала невероятни форми от преплетени дървета довлечени един Бог знае от къде. Цялото поречие беше залесено и сянката която хвърляха дърветата във водата и придаваха на места зелен оттенък. Наско изгрухтя доволно и само каза – „Цудно”

Спас и синковеца му обаче не съм обеден, че имаха време да забележат от къде минават особено в началото на спускането. Двамата имаха само един следобед гребане заедно в езерото преди това тръгване и имаха явни проблеми със синхронизацията- периодично проверяваха твърдостта ту на левия ту на десния бряг докато на края от „Ферари” цвета на носа на лодката нищо не се виждаше, защото отпред си бяха насъбрали буфер от лепкава кал.

Дъщеря ми блажено изпружена между мен и Наско лениво разглеждаше наоколо и мърмореше когато по погрешка я изпръскаме при замахване на греблата. Гризейки си солетки и други там някакви залъгалки и липсваше само чадърче за де е като истинска принцеса.

Така лека полека стигнахме Гроздьово. Преди да навлезем обаче в покрайнините на селото където щяха да ни чакат цецови и Гошо пред нас изскочи бързей за който ни предупреди шума от водата. Бърза преценка и се захванахме със здраво гребане за да сме стабилни в него като се провикнахме и на другия екипаж да направят същото. Мощно напречно залюляване. Предницата на лодката подскочи силно на горе и след това се заби във водата която обля носа и. Нагоре, надолу и ето ни във спокойни води. Спряхме и се завъртяхме за да видим Спас и Йоги как ще минат. Вече усвоили гребането те се справиха блестящо.

Веднага след бързея видяхме и моста с моя голф в края му. Помъчихме се да акостираме по трудния начин – по течението и естествено не успяхме за това се завъртяхме срещу него и с усилено гребане плавно доближихме брега.

Тъкмо слязохме и  разкършихме схванатите си гърбове когато Цецко и Гошо дойдоха при нас. Цецо убивал безрезултатно времето си в риболов отвъд моста за това не сме го видели при акостирането си. Направихме кратка почивка в която взехме решение автомобилите направо да отиват на устието на реката, а ние да продължим с лодките пък когато пристигнем. Един каруцар премина по моста и се провикна да внимаваме, че по надолу имало някъде водовъртеж. Разделихме се и уж с повишено внимание тръгнахме да се суркаме ( както един мой приятел казваше за спусканията по река).

На около два километра след моста реката беше затлачена. Първото препятствие го взехме без проблем, но на второто се наложи да намалим ход с обратно гребане за да се доближим бавно и да огледаме. Тук отново имаше повален клон на върба който не беше много дебел и Наско се хвана за него за да го надигне и да се мушнем под него.Добре но в момента в който той се хвана за него ( понеже седеше отпред ) лодката се превърна в лост като опорната точка се явяваше Наско. Силата която оказваше водата върху лодката я завъртя около опорната и точка и по този начин застанахме неподвижни спрямо брега напреко на реката. Мощното течение одари десния борд и в момента в който водата подлизна вътре успяхме да се промушим под клона.

Спас стана свидетел на това как се разминахме на косъм и ни каза да го изчакаме, защото той не искаше да рискува и реши да изкара лодката и да я пусне след препятствието.

Потърсихме място където да го изчакаме и видяхме едно стърчащо дърво като ни се стори добра идеята да се хванем за него за да не ни отнесе течението. Доближихме го съвсем плавно и отново Атанас като предно стоящ се хвана за дървото пръв.

Не взели си поука от предното завъртане на лодката това което щеше да се случи вече беше неизбежно. Течението грабна лодката и я завъртя около дървото като кануто остана затиснато между напора на водата и стърчащия ствол. За секунди водата прехвърли борда и взе да ни потапя. Опитите да се отблъснем от дървото като по този начин избягаме от хватката на реката бяха безуспешни. Лодката се преобърна. Миг преди това сграбчих дъщеря си и я притиснах към себе си преди течението да я грабне. Ледената вода скова гърдите ни. Мъчейки се да се хванем за преобърналото се но не потънало кану най после го завъртяхме с носа по посока на течението и тръгвайки на долу то ни отскубна от дървото на което се бяхме хванали. Пометени от водата и лодката с голяма скорост се носехме по течението. Заедно с Наско успяхме да качим Мария на дъното на кануто и разтрепераното и плачещо дете се вкопчи с премръзнали пръсти за пластмасата. Водата ни носеше стремглаво към друго дърво което беше по близо до брега грабнах отново Мария и се хванах за клона, а лодката търкаляйки се отнесе Наско надолу.

Цялата ми сила и енергия бяха хвърлени в дясната ръка с която стисках клона. Още със самия хват разбрах, че тази схватка е загубена, защото не можех да устоя на мощта на течението чиято единствена цел бе да ни откъсне от дървото. Знаех, че ще се изтърва, но стисках за да можем да вземем още някоя глътка въздух преди следващото родео.

Изтървах се. Започнах да плувам като се стремях да държа дъщеря си над водата. Плувах и си мислех къде са ни спасителните жилетки въпреки, че добре знаех, че не успяхме да ги вземем, защото ние нямаме, а ползваме на наши познати. Мислех си къде ми е акълът, че съм помъкнал в безумията си най скъпото нещо – детето ми.

Виждах бягащия по брега Спас който си пробиваше път през дървета и храсти за да ни догони. Още малко и щях да достигна дърво което беше на два метра от брега, но допуснах грешката да си пусна краката за да стигна дъното за да убия поне малко скоростта ни. Дъно нямаше, а течението ме завъртя и аз изправих лявата си ръка с която държах Мария за да остане над водата.

Изплувах, няколко загребвания и успях да се хвана за стабилен клон. Придърпах се от него на втори, трети и коленете ми опряха дъното изправих се и подадох дъщеря си на Спас който беше нагазил във водата за да я поеме след това и аз излязох на брега. Чувахме Наско да вика, че е добре, и се е спрял малко по надолу по течението.

Дъщеря ми трепереше уплашена и премръзнала. Съблякох мокрите и дрехи и я заведох на припек. Дългата и коса беше останала абсолютно суха. Оставих Спас при нея като му дадох наводнения си фотоапарат и GSM като преди това им махнах батериите и тръгнах да търся Атанас. 50м по на долу го видях на левия бряг, между един подмол и кануто от което се подаваше само половин метър останалата част се беше навряла в подмола и Наско правеше безуспешни опити да го извади от там.

За да отида обаче при него трябваше да мина на другия бряг за това се върнах нагоре по течението и преценявайки колко ще ме отнесе реката скочих в нея и заплувах. Сега когато бях без Мария плуването беше лесно. Бързо и безпрепятствено излязох близо до другаря си, огледах положението което никак не беше розово и бух при него между подмола и кануто.

Хванати здраво за един дебел клон започнахме да се спускаме на долу в цял ръст за да можем да подхванем с крака кануто и да го издърпаме. Усилията ни бяха абсолютно безрезултатни, защото беше много дълбоко и не можехме да достигнем долния край на лодката. След третия опит трябваше да излезем, защото премръзнахме в ледените води. Покатерихме се по наноса за да отдъхнем, а аз си мислех, че ако не бяхме загубили при преобръщането въжето с което връзвах кануто за колата можеше да се опитаме с него да го изкараме, но водата го беше отнесла заедно с якето ми, манерката с водата, потника на Наско, един дъждобран, и едното весло другото беше при нас.

Не ни трябваше много време да разберем, че по този начин е невъзможно да измъкнем лодката, защото това означаваше да я преместим цялата напречно на течението с най широката и част  за това решихме да и помогнем да влезе под подмола като се надявахме да не се заклещи там, а да успее да мине от другата страна. Като се има в предвид как се мъчеше течението нас да навре отдолу вероятно планът ни щеше да успее.

Напънахме стърчащия край на лодката и тя почти с лекота се плъзна под нас, мина под подмола и като коркова тапа изскочи пак с дъното на горе от другата му страна и хукна по течението.

Бързо излязох на брега и хукнах да я гоня и понеже не я виждах Спас от другия бряг ми казваше с колко съм скъсил разстоянието. От там той имаше видимост и към лодката и към мен. По принцип бягам добре, но това кану доста ми се опъна. Разбирайки, че не мига да го настигна ако си избирам пътя одарих направо през коприва и храсти докато навигатора ми не ми каза, че съм го настигнал. Рязко свих в дясно. Реката изскочи пред мен и без да намалям ход скочих от високия бряг във водата

точно на време за да се хвана за задницата на кануто. Започнах да плувам напречно на течението като избутвах лодката  към левия брега. Докато накрая не я насочих към наноси които граничеха със сушата.

Не само лодката се вряза в тях, но и аз, като един стърчащ клон ме удари в ребрата от дясно с такава сила, че ми изкара въздуха.

Наско вече беше притичал при мен и ми подаде ръка да изляза. Не без усилия извадихме лодката и изсипахме водата от нея.

В частта от сайта ми „ ЗА МЕН”  съм написал, че имам един проблем и той е, че нямам мозък. Следващите ни действия потвърждават това.

Спас ни уведоми, че малко по на долу е другото весло заклещено на остров от клони, клечки и дънери точно в средата на реката. Седнахме в кануто и без да имаме точна идея как точно да направим маневрата която според мен е абсолютно невъзможна се насочихме с едното весло въртяно от Наско към островчето. След като го достигнахме ни се случи това което вече ни беше познато. Тъй като не можем да се врежем с носа на кануто в подмола трябваше да го заобиколим или от ляво или от дясно и тъй като греблото беше по в дясно Наско насочи лодката на там. От тук на татък бяха необходими три четири секунди за да ни завърти реката и подпре с левия борд на наноса, а през десния по познатия ни начин да почне да се пълни с вода. Безпомощни да я овладеем се преобърнахме повторно.

Покатерихме се на подмола. Порция псувни и започнахме да  бутаме лодката за да я пуснем по течението. Тук обаче за разлика от първия път беше лесно. Лодката се завъртя и Наско скочи след нея във водата да я изтика към брега. Аз останах на люлеещия се нанос и умно чешейки се по главата се чудех как да си взема веслото което беше на метър и половина пред мен. Останаха безуспешни опитите ми да пристъпвам към него, защото наноса поддаваше и щях да хлътна под подмола. Мислих, мислих и накрая направих един лъвски скок във водата като пътьом си грабнах веслото. Течението ме грабна и не особено лесно заради греблото което беше като водно платно дърпащо ме в грешната посока се добрах до брега. Наско вече беше успял да извади кануто.

Цялата тази повторна офанзива не даде абсолютно никакъв резултат, защото взех веслото за което тръгнахме, но изгубихме другото, което най вероятно остана под подмола. Или може би не съм прав – резултат имаше. Затвърдихме този си начин на обръщане с кану.

Уведомени за корабокрушението ни колите се бяха върнали за да приберат жалките ни останки. Преоблякохме се и не толкова заради условията колкото заради липсата на второ гребло се отказахме от по нататъшното спускане, а тръгнахме с автомобилите направо за устието.

 

На море като на море – слънце, непочистен от тревите плаж които му придаваха малко девствен вид ( това „малко девствен”  дали е възможно?!!! ) и… вливаща се река.

Паркирахме автомобилите и избрахме място за лагеруване, но от колите разтоварихме само канутата. Метнахме се в тях и докато Гошо Янка и Мими се излегнаха да се пекат, а Цецо да лови риба Каякарите пак поехме по реката, но този път на горе по течението.

Какво ни трябваше да се врем в генгерлиците за да се обръщаме нагоре по течението, а не дойдохме направо тук. Седнал или по точно излегнал се в лодката оставих на Наско да гребе с единственото ни весло, а аз се наслаждавах на това което виждах и чувах.

Навлизайки навътре в реката постепенно морския бриз изчезна и ни заобиколи покой. Водата беше огледално гладка, но тъмна, а течението и толкова бавно, че си мисля, че не можеше да ни върне обратно в морето. От ляво на нас лонгузната гора беше приютила множество птици които сякаш плахо пропяваха за да не обезпокоят водните костенурки покачили се на припек върху близкия дънер. Водна змия преследваше две водни кончета които бяха твърде ангажирани да се гонят за да и обърнат внимание. Малките им тъмно сини телца нервно пърхаха около нас докато зигзагообразната диря на влечугото не се скри в гъсталака. Доверчивите костенурки ни допуснаха на един метър от тях за да разгледаме добре зелено кафявите им коруби и да срещнем погледите им които зорко ни следяха въпреки привидното им спокойствие, а аз се изяждах от яд, че фотоапарата ми е удавен. Лястовичките прелитаха стремглаво над нас и опирайки коремчетата си във водата оставяха кръгови вълнички. Не смеехме да говорим или ако кажехме нещо то тогава несъзнателно шептяхме. Лодките се плъзгаха много бавно и безшумно напред задвижвани от плавните и леки загребвания. Всичко човешко беше в покой. Не се виждаше никой и край кокетните рибарски къщички от лявата ни страна. Тук спряна стара лодка с полегнал и припичащ се на нея котарак, там провесена рибарска мрежа и всичко като в стоп кадър. Кей след кей, мирис на сушена риба, далечен шум от боботеш мотор. Шум който  приближаваше.

Не след дълго се появи и туристическата лодка която преминавайки покрай нас разклати канутата ни. Помахахме на туристите и ги оставихме да се отдалечат докато ние разгледаме поредната рибарска къща. Имахме усещането, че плаваме по каналите на Венеция.

Стигнахме до мястото където туристическите корабчета обръщат и ние завихме и поехме бавно на долу. Вливайки се в морето се наложи да се преборим с вълните за да акостираме при нашите плажуващи.

Не без усилия успях да убедя наплашената си дъщеря да се качи в кануто и да я заведа да види костенурките. Подкарах лодката отново към реката и след като и с нея направихме същата разходка съпроводени от другото кану, но с екипаж Наско и Гошо се завърнахме за да разберем, че ако разчитаме на рибаря Цецо да ни нагости ще си легнем гладни.

Момъкът риба не хвана, но свърши перфектна работа с прозореца на колата. Вечерта наближаваше и за това разтоварихме багажа от колите и на пясъка, на равно отстояние от реката и морето разпънахме палатките.

Започнахме да приготвяме салата за ракийката, а Гошо изправи до походната ни маса един голям дънер върху който сложи петромакса.

Ветрец не повяваше от никъде и комарите не закъсняха. Досадните насекоми промениха решението ни да не палим огън. Сухи съчки имаше в изобилие и след минутка вече се опушвахме, но наслаждавахме на безкомарието. Смехът ни дълго кънтя и тази вечер, но за разлика от предната бяхме значително по уморени както от гребането така и от преживяното.

Гушнал дъщеря си, загледан в морето се чувствах спокоен. Душевно спокойствие което обзема човек когато е взел важно решение след обстойно направени изводи. През този хубав ден щях да загубя най хубавото което имам и за първи път в живота си се бях изплашил. Страхът не се беше породил от инцидента, а от това, че в него можеше да пострада дъщеря ми. Не подлежи на абсолютно никакви съмнения това дали ще продължа със щуротиите си, защото те са ми в кръвта. Да ще се спускам по реки и то по все по бързи, защото един ден ще имам и рафтинг лодка, да ще ходя да се катеря по планини и скали, да ще си чупя главата с парапланера, но през този важен за мен ден взех решението в тези ми начинания никога, никога да не замесвам децата си.

 

„Чорба каша, чорба каша топъл хляб” прозвуча гласа на Спас с което наруши уговорката да поспим по до късно. Изнизахме се от палатките, тоалет и този път кафе което бе купено предната вечер. Отрази ми се много добре, но въпреки това главобола ми продължаваше породен от прекомерния помен на фотоапарата.

Закусихме отново обилно, събрахме лагера и подкарахме колите по на север по брега, защото мислехме да си направим плаж преди да се приберем, но тук водата беше студена заради реката. Цецо и Янка се качиха в кануто ми и тръгнаха на романтична разходка по реката а Спас и синът му щяха да дойдат по вода при нас.

Избрахме си по безлюдно местенце и бух в морето. Водата и тук не беше топла, но жегата беше голяма и това ни беше единствения изход.  След като пристигнаха и лодкарите решихме да опитаме колко са стабилни на странично люлеене канутата. Е, не са стабилни. Достатъчно беше и двамата с Наско да се наклоним в една посока и те се обръщаха.

Денят мина във всевъзможни щуротии които могат да се правят на плажа – копане на дупки, правене на капан в който се хвана Наско, заравянето на моя милост и какви ли не състезания по плуване бягане във вода седене под вода и т.н.

Всичко хубаво но станахме червени като раци и да отлагаме неизбежното беше излишно. Събрахме си багажа по колите и с отворен прясно направен шофьорски прозорец с изкарана на вън ръка подкарахме към Варна.

На Аспаруховия мост спряхме при бънджито, но никой не поиска да ме почерпи един скок и с разочароваща въздишка продължихме към Шумен.

 

Седя и се чудя как да завърша този пътепис, но не мога да измисля нищо. А въобще трябва ли един пътепис да има завършек, край? Всеки един от нас участвал в това приключение така или иначе няма да спре до тук, защото това е магия, наркотик, магнит който ще ни превлича за нови съприкосновения с природата. Всеки път когато се прибера от поредното пътешествие се отдавам на приятните емоции останали ми от него, но в рамките на седмица. След това бавно без още някаква идея придърпвам от библиотеката си някоя карта и се започва всичко от начало.

Заключението в един разказ е  за да се правят изводи. Аз моите съм си ги направил и в момента на коленете ми е отворена карта…

Тихомир Радев

 


Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

Verified by ExactMetrics
Verified by MonsterInsights