Обикновено при пътуване по празниците настоявам да тръгваме рано, за да изпреварим задръстваниците. Но след последната седмица се чувствах толкова изцеден, че просто нямаш начин да си дам зор. Така че се качихме в колата към 11 часа на разпети петък.
Естествено, само няколко минути след това съжалих за излежаването в леглото. Трябваха ми около 20 минути да заредя на бензиностанцията – опашките бяха сякаш е тръгнал слух, че от утре цените на бензина стават двойни. След това тръгнахме по околомръсното за да обиколим цяла София – от Младост до Ломско шосе. Беше си доста задръстено, но поне колоната почти не спираше. За щастие на кръстовището с Борис III бях в лентата за направо, която се движи в пъти по-бързо от тази за към Перник и гръцко. На кръстовището със Сливница КАТаджиите решиха да спрат светофара точно 2 коли преди да минем и да започнат да регулират ръчно движението. Естество, последно пуснаха нашето направление. Ама к’во ме бърка, за никъде на бързам…
Всъщност никога не бях минавал по околомръсното след Сливница. Леко се притеснявах да не изпусна разклона за Костинброд. Напразно – доста добре е сигнализиран. Пътя към Костинброд изглежда новичък и се минава бързо. След това, малко по малко се навлиза в Петрохан, който, хммм… абе не е най-поддържания път на света. Всъщност като усещане ми напомня на северната част на Шипченския проход, само че със значително повече дупки. Дори бих се радвал на пътя, ако бях сам в колата. А, и колата да беше служебна, защото на моменти дупките са толкова много, че просто няма как да се избегнат всичките. Има едни двайсетина километра, които са си изпитание за окачването.
С наближаването на Берковица нещата се оправят, а след това настилката е направо перфектна (в сравнение с тази в прохода). Финтирахме Борово и по пътя към Гаврил Геново даже прилапахме по някой сандвич. И така докато не стигнахме Гаврил Геново, от където се включихме в относително по-главния път Монатана – Чипровци. Който отново ми напомни, че се намирам в Северозападнала България. Дупки, не ами чудо…
След като отбихме от Бели мел, се чувствах почти пристигнал, а все още нямаше 14 часа. Така че спрях да пофотам една доста спретната църква на фона на заснеженото било на Стара планина.
Тайно се надявах другата кола, която беше потеглила по-рано от Габрово, да ни настигне.
Е, не чаках достатъчно, за да ни настигнат. Хем половин час преди това се бяхме синхронизирали – бяха десетина километра преди Монтана. Обаче из града има разни големи ремонти и да се залутали. Така че ние поехме лежерно през последните 2-3 километра дупки.
Чипровци доста прилича на село. Живота там е позамрял в края на соца. Още в началото те посрещат олющени кооперацийки с дъх на панел. Движение почти няма – я минат един-два автомобила в час, я не. В центъра гордо стои голям мраморен площад, до който са общината и хоремага. Малко по-горе има и туристически информационен център, който изглежда добре, но явно не работи по празниците (wtf?) – минахме покрай него 5-6 пъти, все беше затворен.
Ние имахме резервация в “Торлаците”. Мястото е доста приятно, искрица живот в заспалия град. Домакина – Илия – е типичен балканджия: усмихнат, услужлив, приветлив и приказлив. Бързо установи контакт и с децата, които на 10-тата минута вече се чувстваха у дома си, търчаха из двора и по чардака и хич не търсиха ни мама, ни тате. Илия, като всеки разтропан човек в малко градче, познава всички и може много – примерно, ако ти потрябва, аптекарката ще повика да отвори извънредно. Ако имаш проблем с някой, бил той полицай или друг, вероятността да се познават и да ти се размине дребно провинение е голяма. Даже хората от Гранична полиция го знаят, но да не избързвам.
И така, стоварихме се ние в първа стая, а след половина час дойдоха и Стефан и Га. Докато оправим багаж, това-онова, стана 16 часа и седнахме да обядваме. Кухнята на Торлаците не стряска с разнообразие, но е наистина най-доброто в града (проверено). И понеже сме на почивка, а може би и в резултат от ненапрегнатото каране и домашната ракия на Илия, след като “обядвахме” легнахме да подремнем. След което… ами вечеряхме.
Тук е момента да изразя дълбокото си отвращение към всички нагли пушачи. Механата на Торлаците не е голяма – има 4 големи маси, всяка събира по около 6 до 10 човека. Оказа се, че ние сме единствената не-пушеща компания. И никой от другите “гости” не си развали рахата и не излезе да пуши навън, въпреки че времето не беше лошо. Не ги притесниха нито двете малки деца, нито бебето на под годинка, нито бременната жена. Въобще това пушачите са супер нагло и безотговорно племе. В по-цивилизована част от света излизат да пушат навън, за да не задимяват помещението, в което се яде. Но не и тук, не и в България…
* * *
За събота помолихме да направят баница за закуска, в 9 часа. Аз се събудих по-рано и излязох да се поразходя и да пофотам.
Стигнах до края на града, от където започва черен път:
Пролетта е хубаво нещо, особено когато не е дъждовна. Края на града, естествено, не беше далече от центъра. С копнеж гледах заснежените била и се чудех дали ще мога да отида на истинска планина скоро…
Когато се върнах всички нагъваха от домашната баница. За щастие порциите са достатъчно големи, така че и аз успях да опитам доволно. В късната сутрин, може би към 10 и нещо, успяхме да се съберем в колите и да потеглим към Белоградчик.
Пътя до там не беше толкова зле. Вероятно защото не е натоварен и няма от какво да се разбие. А и част от него е “реновиран”, т.е. направо си е новичък. Гледките по пътя са много приятни, движението е никакво, ама много никакво. Белоградчик ни посрещна с една от странностите си (с която местните се гордеят) – “центърът” на града е в края му, така че след последния завой по планинския път се озовахме в най-оживеното място за последните 24 часа. Следвайки табелите, лесно намерихме пътя до крепостта, което, всъщност, е именно мястото, известно като “Белоградчишките скали”. Крепостта е на три “ката”, строена от траки, българи и турци, все по-широка и с все така дебели стени. Не изглежда толкова непревземаема като Царевец, например, но скалите, в които е вградена, я правят наистина интересна за снимане.
За съжаление Боби не може да се качи до горе. Но всички други се заредихме с каменни гледки за дълго време.
А в по-ниската част (там, където има и поляна), двете малки бандитки търчаха като луди.
Което ми даде надежда, че на връщане ще дремят в колата – и двете бяха при мен. Уви, напразни надежди. Както и да е. В един момент набараха едно уплашено гущерче и за всеобща изненада Ирина, която пищи при вида на паяк, го хвана с голи ръце и взе да го милва. Същото направи после и Дени, която иначе пищи и от мухи.
Обядвахме в “Лютата чушка” – на центъра на Белогрдчик. И там пушачите не се притесниха да окъдяват две деца, малко бебе и бременна жена. На моменти си мечтая да живея в Турция, която се оказва далеч по-цивилизована страна.
След като похапнахме, подпалихме гумите и тръгнахме обратно към Чипровци. Прибрахме се към 15 часа. Жените и децата легнаха да спят, а ние със Стефан тръгнахме да издирваме Гушанския манастир, който се намирал в края на черния път, който видях да започва в края на града.
Времето беше топло, хубаво, само за разходка. Черният път някога е имал асфалт. Всъщност и до сега има, в едно 40-50% от площта си. Има и някаква екопътека, но тя е доста трудна за следване. Указателните табелки са много нарядко. Следвахме ги до една странна полянка край реката, на която някога млади скаути за направили пейки, маси и дървена кула.
Там поседнахме да изядем по някоя вафла и да утолим жаждата. Опитах се да хвана едни гарги, които кръжаха високо в небето. Уви, стъкларията ми е твърде слаба.
Нещата не изглеждаха като да отиват към манастир, за това форсирахме реката и се качихме през поляните към пътя, който бяхме изоставили по-рано. Открихме, че той се е разделил на две – псевдо-асфалтов, който след 2-3 завоя стига до някакви постройки и друг, застлан с чакъл, с бордюри и канавка, явно подготвен за асфалтиране.
Потеглихме по асфалтовия за да стигнем до постройките, които можеха да се окажат така търсения Гушански манастир. Обаче когато го наближихме се оказаха кошари. И не само кошари, ами и едно голямо стадо овце. И не само овце, имаше и 4 едри песа, които хич не ни харесаха. За това обърнахме и тръгнахме към града. На разклона, на който се бяхме отделили от “асфалтирания” път в полза на екопътеката, ни изненада един джип на гранична полиция. Навика винаги да нося документи за самоличност, дори и по дивите поляни, се оказа полезен. А след като казахме, че сме отседнали в Торлаците, ни изпроводиха да си ходим спокойно към града. Така и не разбрах за какво, всъщност, ни провериха. Даже и не записаха данните от личните карти.
Вечерта дружно поехме поредната порция тютюнев дим. Илия правеше каквото може, за да ни облекчи – отвори двете врати, за да става течение. Но не може за 4 клиенти да изгони 20 други наглеци. Човека си има бизнес, от това се храни…
* * *
В неделя бяхме решили да обиколим всички околни манастири. Започнахме с дежурната порция домашна баница и тютюнев дим. Бързо се изнесохме.
Потеглихме към Лопушанския манастир. Той е най-богатия в околността; доста поддържан и пълен с хора.
Всичко е чистичко, големият двор е всъщност голяма изрядно поддържана поляна, която след набезите на Ирина и Дени остана с поне 50 маргаритки по-малко. Запалихме по една свещ в църквата, където видях интересни надписи по прекрасния иконостас: на повечето икони (и малки, и големи), в долния край имаше посвещение. Казваше се, че тази икона е направена с дарение от хората от еди-кое село (все различни), за прослава на бога и здраве на хората от селото. Не бях виждал такива надписи преди, а съм обиколил доста манастири. А може и да не съм обърнал внимание.
Единственото запуснато нещо в двора прилича на нещо средно между камбанария и бесило:
Понеже времето беше неприлично хубаво, оставихме и Кики да се порадва на прекрасната ливада в двора на манастира.
Тайната надежда беше, че ще щъка наоколо и ще тормози манастирската флора и фауна. Обаче в момента, в който седна на тревата, той просто заби на едно място. Явно визуалният му процесор (или този, отговорен за удоволствието в бебешкия мозък) просто се претовари от толкова интересни неща, до които има пряк достъп – малки тревички, големи тревички, маргаритки, бръмбърчета, червеи и т.н. Въпреки това стана интересна фото сесия.
След лопушанския, посетихме Чипровския манастир. Той е относително по-беден, но също е поддържан с желание.
Двора е по-малък, но е изпъстрен с цветя и пътечки. Църквата е по-малка, иконостата е по-беден, но също е в добро състояние. Личи си, че всичко се поддържа с много труд.
След това се прибрахме в града да обядваме. Решихме този път да похапнем в друга кръчма, за което после горко съжалявахме. Избора не е огромен: единственото друго място, което става за хапване, е хотел-механа Кипро. Едва ли ще изненадам някой ако кажа, че вътре беше задимено. За щастие времето беше перфектно и седнахме навън. Там децата щъкаха из двора, има и пързалка и люлка. Обаче повечето от поръчаните гозби пристигнаха за около час, което ни изнерви доста. А за пържените картофки за Ирина трябваше час и половина. На края ни удариха в сметката. А, и музикалното оформление беше издържано само в сръбско. Абе… не ходете там.
След тегавия обяд оставихме Боби да си дреме в стаята, а ние потеглихме с колата на Стефан във втори опит да достигнем до Гушанския манастир. Имахме упътванията на граничните полицаи от предния ден – трябва да се кара по пътя, който е застлан с чакъл. За това и не посмях да пусна там лагуната – сърце не ми даде. След всичките изтезания, на които я подложих през тези дни…
По пътя на горе минахме през едно стадо крави, охранявани от зъл пес. Други проблеми нямахме. Но самият манастир се оказа доста изненадващ – всъщност това е местност. Имало е манастир преди много векове. Сега се виждат основите на църквата, която е била вкопана в земята.
Има изградено огнище – всъщност десетина – и там, явно се случат големи празненства.
Има пейки, масички, и даже сцена.
Само манастир няма.
Помотахме се там около час. После аз си отсякох една дебела сопа и тръгнах да слизам пеша, за да използвам хубавото време до край. За щастие успях да финтирам както четирите кучета от голямото овче стадо, така и злия пес с кравите. Оставих сопата неизползвана в края на града. Може да свърши работа някому.
А вечерта поехме поредната си доза цигарен дим. Поръчахме закуската за рано сутринта, за да изпреварим наглите олигофрени, пък и да тръгнем по-навреме.
На връщане Боби и дума не даде да се издума за минаване през Петрохан. Прокарах маршрут през Монтана – Враца – Мездра – Ботевград. След като се добрахме до Монтана пътя стана много добър. С едно огромно изключение – участъка през град Враца. От началото на града до края му, път просто няма. Асфалта е кърпен многократно и е толкова безнадеждно разбит, че направо ми се искаше да бях минал през Петрохан. Ако някой софиянец мисли, че тук е зле – да направи едно кръгче през Враца.
Успяхме да се доставим до обяд и да избегнем задръстваниците.
Прочетете още:
-
„Синият вир“ – царството на водните кончета край Медвен
-
Къща за гости „Рай“ в село Челопек ви очаква
-
За празника на картофа в село Чифлик и националното изложение на занаятите в Орешака
-
Световнонеизвестните пирамиди до село Банище
-
До хижа Пършевица, през живописните екопътеки и красоти на Врачанския Балкан