Села, притихнали в гънките на Стара планина – част 2

Това беше нашето село! Било е…. преди 150 години. Тук са живели нашите предци. Всичко беше притихнало и само птичите песни нарушаваха тишината.

 

Сега тук няма живот… 
Вървейки по пустите улици, отминавайки самотните къщи, човек подсъзнателно замълчава. Чувството е много особенно!

 

Пред очите ти изплуват картини на отминалия тук живот…
Бягат деца, смейки се по улицата, някой отваря прозореца, посрещайки изгрева, комините пропушват, чува се говор, залайва куче…!!!!

Няколко листа падат пред очите ми и реалната картина се връща и ме отрезвява.

Къщите бяха отворени. Или това, което беше останало от тях. Вратите нямаше вече какво да пазят!!!

Една мисъл не ти излиза от ума: …Ето тук са си живели хората. 

Тук са спали и са отглеждали децата си…

Макар порутени и разхвърляни, домовете все още носеха духа и спомените на своите стопани.

Всеки си има спомени, но тъжното е когато никой няма нужда от тия спомени.

В много от къщите имаше огнища, които обаче се събаряха прогресивно. От там започват да се рушат къщите. А някога това е било семейното огнище. В него са палили огъня и са готвили. Пекли са хляб и се е събирало цялото семейство в студените зимни дни. Огнището е било и топлина, и светлина, и уют. То е символ!

….Вече ненужен!

Тъжна картинка е да видиш мизерията, в която бяха потънали тези къщички.

Погледнах през един прозорец. Каква красива гледка се е разкрива от него към планината!

Дворчето на тези стопани отдавна беше обрасло в храсталаци и дървета и беше вече непроходимо.

Друг прозорец беше счупен и надзъртайки през него видях джамала, който се е използвал за отопление в миналото.

Имаше и симпатични, добре изглеждащи къщички.

Прага направен от стабилни каменни блокове, които нямат поместване.

Прекрачваме прага и една шипка ни посреща на входа, като единствен пазител на къщата…

Навремето тук основния поминък е бил животновъдството. Имаше големи плевни и дамове.

 

А тази къща, каква красавица е била!
Уникална архитектура. С изнесените еркери, с чардака, с каменния покрив и дебелите дървени греди. Гледаща на юг, към планината.  Правена от бедни хора, но слагаща в малкото си джобче, много от съвременните псевдо- къщи и архитекти. 
Сега е руина!

И сега в някои плевници бяха складирани нарязан царевичак, дървени колове, навярно за домати.

Имаше големи кошове и сандъци, в които хората са си съхранявали произведената продукция, каци за вино, кошници и т.н.

Синия, кратунка, каца, кошница и галош…

Имаше и големи селкостопански машини, като веялка наример.

 

А какви големи къщи са изоставили хората. Представям си каква мъка е било за тях, особено за по-възрастните, след като всичко са градели с огромен труд и тук е останала една част от живота им.

Родът ни Казаците е напуснал тия места преди повече от век. И къщата им отдавна се е съборила, но видяхме къде се е намирала.

В това селце имаше още една балканска къща с тикли, която навремето е била голяма хубавица, но за 3 години, тази къщурка се срина пред очите ни.

 

Имаше друга къща, на която така се зарадвахме, защото си личеше, че има човешка грижа и любов.

В сравнение с миналата година стопаните й бяха боядисали чардака и всичко в тази къща беше направено с вкус и желание!

Когато духа на една къща е жив, това носи наслада и удовлетворение у наблюдаващия.

Дворчето беше подредено с кеф.
Искам да поздравя тези хора, ако по някакъв начин прочетат тези редове.

Там видяхме дървеното корито, в което е насаден здравец, малкото плюшено зайче, което се озърташе миловидно и се усмихваше за поздрав.

В края на селото се разкри гледка към следващото притихнало селце/махаличка Русковци.

Есента беше преминала и все пак гледката си имаше очарование.
След тъжната разходка из селцето поехме пътя за връщане. 

След всички тия проучвания и размисли за миналото и предците ни, неусетно се потапяш в една атмосфера, самобитна. Някъде далече назад. За времена отминали и силни. За най-голямото геройство, което са постигнали не някъкви герои, а обикновените български хора, нашите предци. Това да оцелеят в тия безжалостни времена, да раждат деца и да се обичат, да поддържат и живеят, потопени в огъня на онова семейно огнище, крепени от жаждата за семейната любов и по-добър живот. Добри наши учители затова, как да обичаш, да се бориш и да оцеляваш. Нагледен пример, какво означава "да преминеш през девет планини в десетата и през девет реки в десетата".

Сега ние не сме същите. Егоизъм е обхванал ценностната система на хората и обществото. Семейството вече е промито понятие. За щастие, не за всички.

Гледайки в настоящето трябва да обръщаме поглед назад, защото има какво да научим от миналото, от нашите корени и предци. Факта, че имах очи да го осъзная ми дава надежди за бъдещето. Защото ние носим миналото и частица от всеки наш прародител, закодирана във всяка клетка от нас. И това, не обезмисля техния хъс и борба за оцеляване. И трябва да сме горди с тях. Защото ние сме дърво с корен!

 

източник