„Един къс от Алпите, захвърлен на пъпа на Балканите“

Помолиха ме, ако реша да опиша тази разходка, да е в стила на Алеко Константинов. Само че не мога. Повече би й отивал стилът на Иван Вазов и неговите думи, които чух цитирани няколко пъти – „Един къс от Алпите, захвърлен на пъпа на Балканите“. Освен това някои неща са твърде лични, за да бъдат описани тук и всъщност… започвайки да пиша не бях сигурна дали ще публикувам това, което излезе.

Родопите винаги са били любимата ми планина, не че много съм обикаляла из другите. Сега откривам Рила. Да откриваш дадено място за първи път, благодарение на човек, който познава всяко кътче от него и може да ти каже името на всеки връх, скала и поляна, е наистина прекрасно, защото с разказите си ти предава не само информация, а и частица от любовта си (макар това да не е съвсем точна дума) към това място.

Гледката към огрения от слънцето връх Мальовица в ранната лятна утрин е пленителна и човек трудно може да откъсне очи от нея. Пояс от снежни преспи опасва подножието на върха, като гердан от искрящо бели скъпоценни камъни. Усещането е за простор, свобода и тихо преклонение пред красотата на природата. Пътят към хижа Мальовица минава с лек наклон през поляни, изпъстрени с цветя в най-различни цветове. Невъзможно е да се опише с думи, а и на снимките някак не е същото. Как да уловиш слънчевите лъчи, прохладния вятър и спокойствието на планината?

До върха не стигнахме, но разходката беше лека и приятна, както и дългата почивка край реката. Наистина не ми се тръгваше от там и часовете, прекарани на това вълшебно място, ми се струваха като секунди.

От тази разходка вече са минали няколко дни, но енергията, която ми даде това място още е в мен, а и дните бяха такива, че наистина имах нужда от нея. Мога да се пренеса там за секунди без дори да затварям очи и сякаш никога не съм си тръгвала.